Блогосфера: diploma.bg

Feeds

8234 items (7990 unread) in 57 feeds

• Борислав Георгиев (197 unread)
• Какво се случва, какво ще се случи и защо? (185 unread)
• mindabouts (18 unread)
• krassyo.info (634 unread)
• Hello to my StudiPage (5 unread)
• Блог на Владимир Колев (41 unread)
• Блогът на Васко Шарланов (14 unread)
• Дневникът на Антоний (26 unread)
• Георги Грънчаров's Blogs (3 unread)
• Девора Джамбова's Blogs (5 unread)
• Последни постинги в annie87.blog.bg (122 unread)
• Бележки по PR, маркетинг и други неща... (54 unread)
• Библиотеката на Пътуващия Археолог (90 unread)
• Ad astra per aspera! (254 unread)
• Блогът за икономика (910 unread)
• Последни постинги в automation.blog.bg (8 unread)
• Моята Вселена (59 unread)
• WhAT ASSOCIATION blog (207 unread)
• Мрънкам в блог (64 unread)
• undo (355 unread)
• Последни постинги в boykab.blog.bg (25 unread)
• Последни постинги в vasilgarnizov.blog.bg (63 unread)
• Последни постинги в ltu.blog.bg (1716 unread)
• Последни постинги в finance48.blog.bg (8 unread)
• Последни постинги в joedoe.blog.bg (48 unread)
• Последни постинги в lawyer.blog.bg (4 unread)
• Последни постинги в momd.blog.bg (19 unread)
• Последни постинги в gramatika.blog.bg (56 unread)
• Блогът на Петър Събев (398 unread)
• Неуютен блог (187 unread)
• БЛОГЪТ НА БИБЛИОТЕКАТА НА НБУ (40 unread)
• Социология, Югозападен университет (25 unread)
• Последни постинги в petdoshkov.blog.bg (38 unread)
• Николай Цолев (nik666) (156 unread)
• Margito88 (17 unread)
• Блогът на Мариян (228 unread)
• Childharold's Weblog (1 unread)
• Библиотеката на Пътуващия Археолог (25 unread)
• ivanoffster (32 unread)
• milo0 (41 unread)
• СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ (306 unread)
• Черна станция (224 unread)
• GombeTo BG (85 unread)
• KNIGOIZDATELI-2008 (78 unread)
• Педагозите (157 unread)
• Книгоиздаване III курс (112 unread)
• Аз чета... за вас и с вас (116 unread)
• Томанов: Критичният поглед и мнение (80 unread)
• OrangeJuice & Coffee (54 unread)
• OrangeJuice & Coffee (54 unread)
• Блогът на Иво Мирчев (1 unread)

Studets (345 unread)

• Блогът на Паро (29 unread)
• СУБлог (14 unread)
• Блог на Владислав Димитров (1 unread)
• PR втори курс ФЖМК (178 unread)
• ФЖМК - Студентски Съвет (62 unread)
• Последни постинги в sveivanov.blog.bg (61 unread)

Unread items (100)

• March 09, 2010
• 14:27

  [neanonimen] Колективен бенефис

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Нямaм pa6ota! Нямaм napи! Ot днеc нямaм и koмn.Пpodadox гo za da cи nлatя наeмa и da cи kynя цигapи.
• 12:39

  [plamenkost] Уважаеми, господин Дянков,

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Вие сте дошли в една съвсем различна страна, от тази която си мислите. В БГ е нормално да се крият доходи, да се пуши навсякъде, да не се спазват правилата. Тук е в рамките на добрия тон да се поощряват дребни хулигански прояви и наруш...
• 12:29

  [boristodorov56] ГОЦЕ и/или ИСТИНАТА

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
           Гоце,     хайде да видим мъж ли си или обикновен    комунист?
• 11:42

  [djgator] 18+ Софиянци нямат стигане! :)

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
     Да живееш в столицата, освен неудобства си има и своите предимства! Казвам ви го от опит, понеже съм живял доста време в София. Днешните новини, показват за пореден път, че всичко интересно се случва именно там, за съжаление...

• 11:17

  Бурно възстановяване на износа

   » ‎ Блогът за икономика

  Износът вече трети месец расте, което показва, че България върви към излизане от кризата. През януари по предварителни данни увеличението е над 13%.

  Дано това възстановяване да не бъде убито от необмислени повишения на разходите, данъците и осигуровките, които да ни вкарат в гръцки сценарий.

  
  

  Износ, увеличение на годишна база, %

  
  

  
  

  
  
  Блогът за икономика 2010
  
  

• 10:30

  И още от същото

   » ‎ Блогът за икономика

  Същия ден източник на "Дневник" съобщи, че икономисти на ГЕРБ обмислят и евентуално повишаване на плоския данък, отново с 2 процентни пункта… Очертаващият се сериозен бюджетен дефицит е причината и да се обмисля непопулярната мярка с вдигане на плоския данък. Според източник на "Дневник" това е възможно решение, което няма да засегне конкурентността на икономиката, а ще осигури около 390 млн. лв. повече приходи. Идеята още не е предложена официално на обсъждане в ръководството на ГЕРБ.

  
  

  2% вдигане на здравната вноска и 2% вдигане на плоския данък върху доходите. Това – ако стане – би било драстично вдигане на данъците тип Жан Виденов. А неговото вдигане на данъците с нищо не помогна, както си спомняме.

  Да се вдига рязко облагането, и то облагането на труда, при икономическа криза и растяща безработица е толкова късогледо, че е направо изумително как може да се мисли въобще в тази посока. И то от правителство, което е спечелило изборите с изрично обещание да намалява облагането на труда като антикризисна мярка.

  А твърдението, че вдигането на данъчно-осигурителното бреме няма да засегне конкурентността на икономиката противоречи на всякакъв здрав разум. Още повече по време на рецесия.

  
  
  Блогът за икономика 2010
  
  

• 9:23

  [vmir] ПЪРВАНОВ НАРУШАВА И ЧЛ.39 ОТ КОНСТИТУЦИЯТА

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Да ме извини засегнатата част от блюстителите на институционалното достолепие, но случката в президентството тези дни  е първият ми и надявям се последен повод да наричам извънпротоколно държавния глава, защото агент Гоце заби нов ж...

• 8:43

  Ола по БНР: запис и анонс

   » ‎ Неуютен блог
  
  Започвам с анонса - днес, от 21,30 часа, в предаването "Аларма" по програма "Христо Ботев" на БНР, Ола ще бъде гост на Ивайло Стефанов. Ще има разговор за Бусманци и ще звучи Keep on Walkin'. Освен по ефира, програма "Христо Ботев" може да се слуша и онлайн.
  
  Публикувам, благодарение на верни приятели като DownloadHelper, обещания запис от предаването "Хоризонт по обед", излъчено на 25 септември (като съм отрязала музиката - с изключение на парчето на Ола, разбира се, рекламите, такива неща). Вградила съм записа във флаш плейър, така че предполагам, че от Блогосферата или Facebook няма да може да го прослушате, но в блога ми няма проблем:
  
  
  
  Съдържание на предаването (накратко):
  
  - Прелюбопитен репортаж на Ирина Недева от дома в Бусманци. Първа част - интервю с директора на дома, в което той казва някои, според мен, доста противоречиви неща. Например - гладна стачка всъщност е нямало, човекът, който е съобщил за това, е в "стая с индивидуални мерки за сигурност" (сладък евфемизъм за "изолатор", а?), защото се е сбил с друг човек, един от двамата е с по-тежки телесни повреди. На въпроса на Ирина Недева - кой от двамата, той увърта, че и двамата. Но откакто той е директор на дома, надзирателите не бият вече чужденците (всъщност са били само веднъж и само един, който ги е предизвикал - Саид Кадзоев). А жените и децата вече са напуснали дома. Предавам само малка част от твърденията му. Не стана въпрос дали са са се подобрили хигиенните условия в дома - една от основните причини за скорошния протест.
  
  - Коментар на адвокатката Диана Даскалова, определено си струва да се чуе.
  
  
  - Продължение на репортажа, този път - интервю с двама (предполагам - предварително одобрени от началника на дома) чужденци, които са затворени там. Лъсват някои противоречия, например на въпроса на Ирина Недева има ли жени и деца в дома, те казват, че да. После се усещат и започват да увъртат - ама всъщност не съм ги виждал днес, видях едно дете, ама то беше голямо.
  
  - Следва интервюто с Ола, който се представи много добре, като че все по радиото е приказвал, по едно време се включвам и аз (не ъкам много), после пак Ола, после звучи Keep on Walkin, после финални думи и край.
  
  Дългичко е, около 38 минути, но слушалите го твърдят, че било много силно предаване. Ако ви представлява интерес, приятно слушане.
  
  Искам да благодаря на Ирина Недева за безкомпромисно професионалния, смел и принципен репортаж, както и за приятната атмосфера, която  с лекота успя да създаде в студиото. Когато прослушах записа, видях, че на едно-две места си личи как се смеем, докато тече разговорът. 
  
  В един от предварителните ни разговори по телефона, Ирина Недева ми каза да не се притеснявам, защото радиото е, цитирам, "много по-хуманна медия от телевизията". Може би е така, но съм убедена, че хуманността на медията допълнително може да се усили от личността на водещия, който схваща професията си като призвание да въплъщава и разпространява хуманистични ценности.
  
  Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
   
  

• 0:56

  [borsi] Ще има ли нов фалит на България?

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Ще има ли нов фалит на България?

• 0:48

  "Можеш или НЕ можеш?".. или "Искаш или НЕ искаш?"

   » ‎ OrangeJuice & Coffee
  
  
  
  
  

• 0:28

  [kleopatrasv] Скитница

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Скитах, сновях, мечтах, слънцето милвах, приспах, търсех, бродех, крещях,

• 0:04

  Невчесаните мисли на един свободен човек

   » ‎ Черна станция
  

  
  Станислав Йежи Лец (Baron Stanisław Jerzy de Tusch-Letz) е писател, преводач, юрист и филолог, от полско-еврейски благороднически произход. Известен с находчивите си аформизми, епиграми и сентенции.
  Завършва право през 1933 г. в Лвовския университет, основан през 1661 г. от Ян Казимеж. Пише и публикува поезия. Счита, че поезията и политиката са неделими. През 1939 г. публикува два тома сатира.
  След окупирането на Полша от Германия е арестуван и прибран в Тарнополския концлагер. Успява да избяга и е заловен, но като интелектуалец е пощаден при разстрела на останалите бегълци. По-късно се присъединява към Армия Людова.
  След победата е бил културен аташе на посолството на Полша във Виена. Продължава да пише и публикува книгата „Разходката на циника“. През 1950—52 г. живее в Израел. Връща се във Варшава, където публикува четири книги поезия и сатира.
  Най-известната му книга е „Невчесани мисли“, чиято коректура получава няколко дни преди смъртта си.

  
  
  Наскоро намерих в Гугъл пълната версия на "Невчесани мисли", което ми се стори добър повод да съживя позарязания си блог-проект "Ex Machina". Бих определил афоризмите на Станислав Лец, като първокласна храна за ума и душата.
  Уверете се сами.
  
  

  • В борбата на идеите загиват хора.

  • В действителност всичко е съвсем не така, както наистина.

  • В началото бе Словото. По-късно започна Мълчанието.

  • В някои извори на вдъхновението музите си мият краката.

  • Винаги съществува и по-остра тъпота.

  • Всеки век си има своето средновековие.

  • Да събаряме Бастилиите, преди да са ги построили.

  • Джуджетата най умеят да препъват — това е тяхното ниво.

  • Животът заставя човека да извърши много доброволни постъпки.

  • За да достигнеш до извора, трябва да плуваш срещу течението.

  • За да се усъмниш, е нужна решителност.

  • Има ли право людоедът да говори от името на тези, които е изял?

  

• March 08, 2010
• 23:18

  [boristodorov56] След празнично

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
          За разлика от миналата година, днешният празник не е отприщил илюзорни  феминистките изблици и прекомерен мъжки сексизъм из blog.bg.        &nbs...
• 23:11

  [galinabg] РАЗГОВОР С НЕПРОДАДЕНАТА РОЗА .....

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Минаваше 8 вечерта. Вървеше по една от централните софийски улици забързана към метрото. По женски суетно се взираше,пътьом, в отражението си във витрините. Забързана. Замислена. Мислеща. Загрижена. Планираща. Проиграваща варианти в глав...

• 22:48

  "Можеш или НЕ можеш?".. или "Искаш или НЕ искаш?"

   » ‎ OrangeJuice & Coffee
  
  
  
  
  

• 21:42

  [lambo] Тъжен и безнадежден 8 Март

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Новата Тричленка - Борисов, Сидер и Иван Костов, поднесоха оригинален подарък на работещите бели майки за 8 Март - увеличение на здравния данък с още 2%. Уж щеше да е от следващата година, ама ръцете ги сърбят по-бързо да съдерат по още ...
• 21:38

  [panazea] Моята душичка

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
    Излизам навън .Леден вятър ме връхлита от Сибир . Гледам тъжната улица.Две три гладни кучета пристъпват в снега , тръскат лапите си и пак пристъпват неуверено! Господи , няма ли да свърши тази зима! Вятърът люлее натегналите от сн...

• 20:33

  The best treatment available online today

   » ‎ ФЖМК - Студентски Съвет

  We provide affordable remedies for all those who need them! Visit us today!

  
  
  will ensure that the Penguins will remain in the city

• 20:11

  Casinos R-US

   » ‎ Бележки по PR, маркетинг и други неща...
  Online casino game playing is a lot of fun, especially if you are aware of the rules and regulations of the games. This site Online Casinos is a guide to the casino in Las Vegas and on the Internet. You need not to move out of your home to visit a casino. Rather you can [...]
• 19:30

  Monkey

   » ‎ Бележки по PR, маркетинг и други неща...
  In day to day human life we mostly need money for carrying our life daily and therefore we try so many ways to earn money through the Internet. For that reason we are playing online slot games through the internet. That time we give the best entertainment for playing slot machine games and earn money [...]

• 18:43

  [wallstreet] "Блумбърг": България е уязвима от кризата в Атина заради гръцките банки

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Дълговата криза в Гърция може да има отражение в страни като България, където гръцките банки са основен играч на местния банков пазар. Това заявиха пред "Блумбърг" експерти на рейтинговата агенция Fitch и изследователската комп...

• 18:33

  "ORIENTALIA" - 2/2009 г.

   » ‎ Блогът на Мариян
  Макар и със закъснение, излезе новият брой на списание "ORIENTALIA" - 2/2009 г.
  
  Съдържанието му е следното:
  ИЗВОРИ
  Абу Хамид ал-Газали (1058-1111). Учението на та лимитите и вредите от него
  Велин Белев. Ал-Газали и исмаилитите от Аламут
  ДРЕВЕН ИЗТОК
  Мирослав Издимирски. Траките в персеполските фортификационни таблички
  ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО
  Неделя Китаева. Герои и имена (Някои особености при изобразяването на персонажите във вълшебните приказки от сборника Хиляда и една нощ)
  Юлия Каремова. Орнаментът и неговият сакрален характер в мавританския дворец Алхамбра (символика на звездата като централен елемент)
  Г. Оразаев. Тюркоязьшная традиция в рукописной культуре Дагестана: XVI - нач. XX в.
  КУЛТУРА И РЕЛИГИЯ
  Мони Алмалех. „Живите същества" в Трона на Господ и макросветлите дветове
  Мариана Малинова Костова. Исторически и лингвистични аспекти на явлението „бихуей" в китайската именна система и последиците от него
• 18:14

  Днес не е ден за цветя

   » ‎ Блогът на Мариян
  На 8 март 2010 г. се навършават 100 години, откакто се чества Международният ден на жената.
  Първоначалната идея на деня не е била цветя и рози, а солидарност с исканията на жените-работнички и желанието за изравняване на техните права с мъжете.
  А иначе - ако жените до нас не се чувстват всеки ден обичани и желани, нито 8-ми март, нито който и да е ден, не създават търсения смисъл.
  Това е :))

• 16:51

  casinosandplayers.com

   » ‎ Бележки по PR, маркетинг и други неща...
  Hello everyone, casinosandplayers.com is a site open for Casino accepting US Players where they offer the best ratings and bonus in the internet. The bonuses provided to players online are different from what are being offered on land bases casinos. These are provided in order to welcome the interested gamblers, and to have them returning [...]

• 14:07

  You have a new personal message

   » ‎ ФЖМК - Студентски Съвет

  Trouble viewing this mail? Read it online

  The e-mail address is boyanzahariev.fss-fjmc@blogger.com Unsubscribe from this e-mail | FAQ | Advertise | Privacy Policy Copyright 75003 Inc. All rights reserved.

  

• 14:02

  [slivenplus] Оралният президент

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Последната седмица е белязана с неразбираема медийна и институционална истерия. Вицепремиерът Дянков казал в някакво раздрънкано шоу, че президентът не бил млад. Последният се разгневил. На осигурената чрез Б. Борисов помирителна среща п...

• 13:31

  Buy at Worldwide Shipping

   » ‎ ФЖМК - Студентски Съвет

  View this message online. Privacy | Unsubscribe |Subscribe © 2009 616841 Company. All rights reserved.

  

• 13:23

  [panazea] Честит празник

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Скъпи приятелки , Честит празник ! Бъдете обичани и обичащи!
• 13:10

  [frina] Oскарите 2010: печелившите, губещите и модните жертви...

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Да будуваш през нощта на Оскарите е изморяващо, но неизпускаемо удоволствие. С годините изненадите при връчването на статуетките стават все по-малко, защото Холивуд рядко изневерява на традицията да следва утъпканите пътеки на Златните г...

• 13:07

  Ще борим безработицата с увеличение на облагането?!?

   » ‎ Блогът за икономика

  Официалните данни за безработицата показват поредно увеличение и се достига до 10.27% безработица през февруари 2010 година. Реално ситуацията е дори по-тежка, тъй като заетостта пада още по-значително.

  Вместо да се бори с този процес, правителството планира да увеличи здравните осигуровки с 2 процентни пункта тази година и да утежни допълнително пазара на труда. Това най-вероятно ще доведе до допълнителен спад на заетостта и проблеми на пазара на труда.

  За отбелязване е, че дори в страните с големи бюджетни проблеми се избягва вдигане на преки данъци – ако се вдигат данъци, те са косвени, най-често акцизи върху цигари и пр., които имат по-малък негативен ефект върху икономиката. Това е съвсем съзнателна политика, тъй като целта е да не се пречи на пазара на труда и на икономиката.

  Като антикризисна мярка масово се практикува намаление на осигуровките или данъците върху на труда, за да се стимулира заетостта. Защото това доказано работи.

  В България се тръгва в обратната посока – в момент на криза, когато и без това е много тежко – ще утежняваме още повече състоянието на производствения сектор. Да хвърлим още тежест върху частния сектор, за да финансираме неефективността на държавния, и то по време на криза. Абсолютно необяснимо.

  
  
  Блогът за икономика 2010
  
  

• 12:26

  [divini] Шум в системата

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Да взема и аз да вдигна малко пушилка, въпреки че съзнавам, че мога да си навлека всенародния гняв. Обаче леко съм се поизнервила, та не виждам защо да си го държа само за себе си лошото настроение, като мога и да го споделя. Драмата меж...
• 12:05

  [alexooo] Връх Чиляка и село Безводно

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
   Хубаво време уцелихме, за да изкачим най-високия връх на Източните Родопи- Чиляка. Ден преди Празникът на жените решихме да се поразходим из Родопите.  Село Безводно е едно от най-красивите села в района. Името му не пок...
• 11:53

  [bapha] Пъзелът Любов...

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
      Някога, някога,
• 10:29

  [mamkamu] Осми март -голем смех

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  В класацията на невъзможни празници този със сигурност заема първото място. Е, този забележителен ден има и достойни съперници, като ден на високопланинската коза, ден на швейцарската крава, ден на дивата патка, които успешно му съп...
• 8:45

  [furiika] Из съветите от женско списание:"Aко искате да създадете илюзията, че краката ви започват от ушите, опънете прашките на раменете"

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  :) :) :)

• 8:22

  Платете, иначе…

   » ‎ Блогът за икономика

  1. През първите седмици на 2010 година Министерството на финансите уведомява агенцията Fitch, че заради бюджетни ограничения няма да поднови техния договор за изготвяне на кредитен рейтинг на България.

  2. Седмици по-късно Fitch атакуват България в телефонно интервю като споменават, че "може да намалят кредитния й рейтинг". Аргументацията е безумна – защото споменаваните проблеми бяха многократно по-големи преди половин или една година, а тогава Fitch не ги смяташе за такава голяма заплаха, че да заслужава подобно намаление на рейтинга. Дори известни критици на България определят сегашните твърдения на Fitch като "твърде агресивни" (не казвам, че България няма проблеми – но от Фич не са успели да уцелят нито един реален проблем)

  Този подход ни е познат в България от не толкова далечното минало – "платете, иначе…" Правителството не трябва да се подава, колкото и да не са ни необходими лоши новини в момента.
  

  Да не говорим, че да плащаме на 4 рейтингови агенции, както досега, е твърде скъпо – много правителства и банки имат не повече от две агенции. Още повече, че не емитираме еврооблигации и външен дълг, т.е. нямаме някаква необходимост от толкова разходи по кредитни агенции.

  Иронията е, че Фич би трябвало не да ни заплашват с намаление на рейтинга, а да ни го вдигнат. Защото са усетили на свой гръб, че министерството на финансите е последователно в бюджетните ограничения (а кредитните агенции често препоръчват бюджетни ограничения за запазване на рейтинга). 

  
  

  
  
  Блогът за икономика 2010
  
  

• 8:20

  [henzelski] Честит празник

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  на по-добрата половина от човечеството!
• 2:19

  [wallstreet] Премиерът: Първанов е млад, но не е милиардер

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  В интервю за в. "Стандарт" Бойко Борисов казва, че единственият шанс да се изглади проблемът е президентът да се извини за това, което е направил "Изключително дребнаво" и "ненужна провокация" нарича преми...
• 0:39

  [wallstreet] Отворено писмо от в. "Билд" до Георгиос Папандреу

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Уважаеми господин министър-председател, Когато четете тези редове, вие ще сте пристигнали в страна, която е напълно различна от вашата. Вие сте в Германия.

• 0:34

  Вяло, почти незабележимо

   » ‎ Ad astra per aspera!
  7 март 2010, флашмоб "Свещ за Първанов": вяло, безкрайно символично...
  
  

• March 07, 2010
• 23:59

  [parasol] Акция "Анти-Гоце": от виртуала към реала

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
              Георги Първанов е повече Гоце агента, отколкото Първанов президента Флаш моб-ът (внезапна тълпа) на създадената спонтанно фейсбук група за мълчалив протест със запалени ...

• 23:18

  Избрано – 07.03.2010

   » ‎ Блогът за икономика

  Take a close look at who is on strike in Europe

  An awful lot of people on the streets are those who cannot lose their jobs, which makes them a privileged minority in a nasty recession, and they are protesting to defend perks and pay that others can only dream of. 

  
  

  Argentina under the Kirchners: Socialism for foes, capitalism for friends
  

  While some private businesses in Argentina have faced harassment or even nationalisation, others have flourished thanks to political contacts

  
  

  Brazil (1985)
  

  Directed by Terry Gilliam. With Jonathan Pryce, Robert De Niro, Katherine Helmond. A bureaucrat in a retro-future world tries to correct an administrative error and himself becomes an enemy of the state. …

  
  

  Genetically modified food: Attack of the really quite likeable tomatoes
  

  The success of genetically modified crops provides opportunities to win over their critics

  
  

  Биогоривата – вредни за околната среда?

  Биодизелът и други "зелени" горива могат да окажат непредвидени и необратими последици върху околната среда, става ясно от доклади на Европейския съюз, цитирани от "Ройтерс".

  
  

  Гърци спасяват парите си у нас

  
  

  Георги Ангелов, Изпревари ли ни Естония

  Георги Ангелов, Трябва да се учим от най-добрите. Холандия е моделът за пенсиите и здравето

  Георги Ангелов, Какво всъщност ни каза МВФ?

  
  

  
  
  Блогът за икономика 2010
  
  

• 21:22

  [sparotok] ЗНАЧЕНИЕ НА ДУМАТА ДЕВА

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
                                       ЗНАЧЕНИЕ НА ДУМАТА Д...
• 19:39

  [kleopatrasv] Цветята за теб са, мамо

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
       "Само признателността и любовта са достойни подаръци за майката на този ден. Нека им покажем, че ги заслужават и им честитим от сърце....!"    
• 19:08

  [wonder] Бях всичките жени

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Греблата се докосваха едва до миглите на изгрева потайнствен. Водата разчертаваше брега
• 19:03

  [loran] Вече се знаят физическите убийци на Боби Цанков

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Вече се знаят физическите убийци на Боби Цанков
• 17:57

  [vihra13] Тост!

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Петдесетгодишнина на дама. Много гости, лукс обстановка. Става съпругът и вдига тост за празника на съпругата си: „Пия не за твоите 50 години, когато си кисела като зелка. Пия не за твоите 35 години, когато беше като френски коняк...

• 16:41

  ЗАКЛЮЧЕНИЕ: ЕСКИЗ НА ЕДНА ТЕОРИЯ НА ДУХОВНАТА КУЛТУРА

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Извървеният път на това изследване, както много често става, едва ли ни изведе до постигането и удовлетворяването на надеждите, които имахме при предприемането му; ясно е,че постигнатото всякога е малка част от желаното. Понякога обаче има самостойна ценност и самия стремеж към проясняване на неясното, към преживяване, със собственото сърце на нещо възвишено и "мамещо в далечината" (Хегел), оная необяснима страст, която ни владее и ни води към трудното и мъчно постижимото, вместо да ни остави да бъдем носени от течението на лесното и готово даденото. И в моменти на отчаяние, препрочитайки тези страници, разбирам и се уповавам поне на тази утеха, която все пак ни предпазва от примирението и фаталната сладост на "нищонеправенето" и свързаната с тях гордост на самодоволната от себе си мисъл.
  
  С този текст се опитах да изявя смисъла на ония странни интуиции и “проблясвания”, които са ми се откривали при запознаването и по-нататък при задълбочаването в свидетелствата за човешкия дух от миналото и съвременността. Опитах се да ги обединя в нещо цялостно и единно, в което отделните добити и несъмнени положения да заемат своето място. Доколко намеренията ми за създаване и изразяване на един цялостен възглед по проблематиката, свързана с човека и духа, са реализирани в тези страници, е въпрос на оценка от читателя, от специалиста-философ.
  
  Най-напред трябваше да бъде решен методологическият проблем, от който зависеше всичко останало. Преоценката на различните подходи и оформянето на пълноценна методологическа ориентация беше водещо в този първи стадий на изследването, най-трудния и най-съществения. Търсеният метод трябваше да бъде философски в истинския смисъл на тази дума, защото само така той можеше да бъде ефективен и плодотворен: естеството на изследваната реалност го изискваше в най-пълна мяра.
  
  Осмислянето и разбирането на човека и духа трябва да бъде приоритет на философията – и за това нейните средства трябва да бъдат адекватни. Освен да изразява човека и духа – същото правят и религията, и изкуството – философията трябва да умее да ги прави понятни и ясни за мисълта, т.е. още по-близки до нас самите. Търсенията ми се свеждаха до определянето на такива методологически средства, които да приближат мисълта до вътрешното и специфичното на човешката и духовната реалност. Подходът ми се свеждаше до създаването на един теоретически образ на духовните форми, който същевременно да е с по-голяма плътност, конкретност, да е по-жив – и това, струва ми се, вече е по-достижимо в едно бъдещо приложение на методологическия инструмент в нови изследвания, които да третират специални въпроси. В този смисъл тук направеното е само ескиз на една възможна теория на духовната култура. Градивните елементи на тази плътност и съдържателност ги намерих в определянето на трите коренни типа човешки отношения – познавателно, ценностно и практическо – и в анализирането на тази триаспектност, в изтъкването й навсякъде, където се конституира и съществува духовното. Неговият живот може да се разбере чрез синтетичната представа, включваща органично тези три аспекта, духът е именно тяхното живо единство.
  
  Вторият пласт на изследването се изрази в критическото отношение и преоценката на множество предубеждения и недоразумения, намерили място в натрапвалата цели десетилетия "единствена философия", отхвърлянето на нейното повърхностно-елементарно отношение към човека и духа, довело до познатата й ненавист към тях. Показах корените на марксисткото неразбиране и отрицание на спецификата на духовните, културните и историческите феномени, свеждащи се до провеждането на една по същество позитивистка нагласа в крайно едностранчива и ограничена форма. Опитах се да посоча предпоставките в съзнанието на тази едностранчивост, нейната историческа и културна обусловеност.
  
  Недоумението пред свободата, претендиращо да е философия или наука – което поради това само доказва своята непълноценност – навсякъде беше преследвано и изобличавано на страниците на това изследване. Илюзиите, свързани с позитивистичното налагане на един идеал или канон за научност, незаконно привнесен в специфичната област на духа, бяха показани и определени именно като илюзии – с цел преодоляването на този толкова разпространен методологически парадокс. Защото прилагането на позитивистичния канон не дава нищо друго освен игнориране на уникалността на духовното, умъртвяване на живото в духа, изтъкването и поощряването на едно отношение към човека, което в крайна сметка потъпква неговото достойнство. Приложена към самите духовни форми, към философията, религията, изкуството и дори към науката, тази позитивистична нагласа довежда, както беше показано, до основно неразбиране на тяхната специфика, до неуспешни опити да бъдат реформирани с цел обезличаването им или, което е същото, с цел отнемане на качеството им да са духовни форми.
  
  Изясняването на тези основни въпроси – разбира се в степента, която се оказа достижима тук – беше необходима предварителна работа, която, струва ми се, би подпомогнала по-нататъшните конкретни изследвания. Защото владеенето на един принцип на разбиране заедно с показаните средства за прилагането му никога не може да бъде излишно, особено когато се касае за такава фундаментална област на съществуващото – човекът и духът – която никога, щом не сме изгубили своята човечност, няма да ни остави безразлични.
  
• 16:39

  4.Неедномерното съзнание

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  От Възраждането насам започва епохата на "сама по себе си съществуващата субективност"; този е принципа на модерното време. В този принцип се съдържа възможността за един "субективизъм наопаки", който намерихме тук в лицето на едномерното съзнание и особено на комунистическия волунтаризъм. Неедномерното съзнание,което се обособява в недрата на разложението на този волунтаризъм, е преходна форма, в която се изживява самата едномерност и се правят мъчителни опити за връщане на субстанциалната за човешкото съзнание многомерност.
  
  Аз тук не мога да се разпростиран в изразяване на същността на неедномерното съзнание; ще се опитам само да предам неговия принцип съгласно целта, на това изследване.
  
  Неедномерното съзнание е опозиция на едномерното, то е в определен смисъл негова абстрактна противоположност. Това означава, че едномерността не е преодоляна в една такава завършена форма, каквато е многомерното съзнание, и следователно недостигът на останалите човешки отношения към света и към самия човек е основната характеристика на неедномерността. На основата на това разбиране могат да се изведат поне следните черти на това съзнание:
  
  а.)Доминирането на познавателните отношения и на "съзнателния" компонент на душата запазва едномерността, а абстрактното отрицание се изразява в това, че на стария тип едномерност се противопоставя друг, също обаче познавателен тип, едномерност; развитието е във все същата познавателно-разсъдъчна сфера;
  
  б.)Практическото отношение в този период също се основава на биполярната вече познавателна едномерност и се изразява в действия, зад които не стои собствено ценностна, а само разсъдъчна осмисленост;
  
  в.)Ценностното отношение на човека към света и към самия себе си покълва наново на неадекватна почва и е абстрактно-разсъдъчно, формалистично, в лошия смисъл на тази дума; това означава, че то не е в състояние да се изразява в съдържателен емоционален и душевен живот, душата не се е освободила от оковите на разсъдъчната едномерност, естественото и свободното, спонтанното и импулсивното плашат това съзнание; то изпитва странна носталгия по предишната строга и стерилна картина на света, по старата нивелираност и липса на безпокойство;
  
  г.)Същевременно обаче биполярната познавателност вече не може да задържи едномерността, противоречието между двата компонента на тази познавателност означава нахлуването на влияния от страна на културата, които непрекъснато рушат едномерността, в нея навлизат компоненти, имащи ценностен смисъл; едномерността не издържа на тази външна за нея интервенция, руши се, изпълва се с неадекватен на самата нея смисъл, усложнява се още повече и поради това едномерната картина на битието постепенно добива нови измерения и нови фрагменти.
  
  Същественото в този процес е това, че едномерността вече е поставена под въпрос, почвата й не е адекватна на самата нея, неудържимо човешките отношения към света си пробиват път под покривалото на едномерността и разсъдъчността, а отпадането на идеологическия и политически диктат на едномерността в лицето на комунистическата волунтаристична диктатура е предпоставка за попълването на многомерност на съзнанието, за възраждане на духовната култура, за очовечаване на отношенията към света.
  
  Основната движеща сила на този духовна процес е развитието на отделните духовни форми, на философията, религията и изкуството, всяка от които по същността и принципа, си е многомерно съзнание. В един друг изказ това означава развитие на плурализма в обществото, плурализъм, имащ по-дълбок смисъл: на многообразие на човешките отношения към света. Затова в социалния аспект движещата сила на този процес е интелигенцията, която първа разбива рамките на едномерността и разпространява и насажда многомерното съзнание чрез своите многообразни въздействия върху индивидите и социума.
  
  Връщането на съзнанието към присъщата му многомерност в светлината на казаното е продължителен процес, но той многократно може да бъде ускорен чрез мощните въздействия на западната многомерна култура. Необходимо е само органичното свързване на тези въздействия със съответната духовна традиция, след възраждането й из пепелищата на този десетилетен провал в историята, какъвто е комунизмът.
  
• 16:35

  В.Цялостно-едномерният комунистически волунтаризъм

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  В анализа на формата на едномерното съзнание аз съзнателно акцентирах върху елементите на този комунистически волунтаризъм, показвайки разгръщането му в логически план. Същественото, което тук искам да отбележа, е това, че той представлява цялост и завършеност на едномерността, която историята не познава, тъй като обхваща всички сфери на живота – индивидуален, социален, духовен, културен, исторически.
  
  В продължение на изследването аз отбелязвах моментите, които представляваха интерес от гледна точка на неговата задача – анализ на духа и неговите форми. Затова тук не е наложително да се разпростирам допълнително. Ще отбележа само това, че комунизмът е варварски пробив в човешката история, донесъл невиждана по-рано трагедия и разриха на живота и неговите исконни ценности. Интересно е да се запитаме само защо обществото и човешките същества в първите десетилетия на ХХ век се оказаха все пак податливи на тази проказа.
  
  Това е сложен въпрос, но тук може да се каже поне следното. Допълнително основание за този волунтаризъм може да бъде намерено в склонността на усложненото и обременено съзнание на XX век да се откаже от свободата като корен на тази сложност и на това бреме. Това съзнание не можеше да понася антиномизма на свободното съзнание и душа, неговите мъчителни колизии и изпитания, полюсите, които непрекъснато трябва да бъдат примирявани. Отказът от свободата (виж 138А), съзнателното потъпкване и изкривяване на усложнената многомерност, оразмеряването й съобразно нещо просто, еднозначно, се оказват "спасителния" илюзионизъм на това съзнание, бягащо от многомерността в черната кутия на фикцията, на едномерната социална маниакалност, на едностранчивата воля към власт като компенсация на своята жизнена непълноценност. И тъй като животът по принцип, а също и през втората половина на XIX век е застрашително за него богат и многоизмерен, то вълната на марксистката едномерност повлича със себе си много слаби и непълноценно съществуващи индивиди. Компенсаторният механизъм на марксистката доктрина за тези слаби и нещастни съзнания е основното, което подхранваше тяхната амбиция да достигнат до мнимо признание; и те го намериха на попрището на историята и политиката, в криминализирането на тези прояви. Резултатът от всичкото това е налице: разруха, аморализъм, изкривени и непълноценни съзнания.
  
  Единствената може би надежда се крие в следното обстоятелство. Сферата, в която блудстваше и паразитираше комунистическата доктрина и идеология, беше обаче не сферата на субективността на човека, а само на такава нейна част, каквато е "съзнанието", податливо на подобен род въздействия и манипулации – не душата, не "сърцето", а само голия разсъдък. Останалата, собствено интимна сфера на субективността, а именно чувствата, вярата, волята, безсъзнателното, самосъзнанието, не можаха да бъдат подчинени на разсъдъчните въздействия от страна на комунистическата едномерност, тъй като те по принцип не й принадлежат.
  
  Затова тази едномерност не може да роди нравственост, духовни и морални ценности, култура в истинския смисъл на тази дума, а само произвеждаше сурогати, непълноценни заместители. Именно до това се свеждаше и обречеността на този тип съзнание: то не може да се разположи във вътрешното, субективното на човешките съществата да успее да ги подчини изцяло на себе си. Затова стереотипите и нагласите на това "комунистическо съзнание" изцяло имат разсъдъчен характер, те не изразяват цялостна ангажираност на субективността, причастност към тях, а се свеждат само до спекулация, явяваща се стремеж към изгода, или компенсация заради непълноценност или поради умствена ограниченост, или пък в най-тежките, но затова по-масово срещащи се случаи – всичките дефекти, взети заедно. Затова, впрочем, при сгромолясването на комунизма никой от "адептите" му не пророни сълза заради него самия, макар мнозина да ревяха – и продължават да реват – за привилегиите си, за ползата си от него, за материалните си "придобивки" и "присвоявания", за властта си и пр.
  
  Самият живот е основният "враг" на комунистическата едномерност, която затова безуспешно се опитваше да го задуши. Животът и любовта към живота подрониха и размиха принципите на едномерността, която започна да се изражда в една странна неедномерност, довела в крайна сметка до гибелта на комунистическия волунтаризъм.
  
• 16:33

  В.Едномерността от позитивно-сциентистки тип

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Тя се прояви като страна, на съвременното западно съзнание на XX век. Характерното за нея е това, че тя съдържа само теоретико-познавателните и мирогледни компоненти на едномерното съзнание, без да може да постигне завършеността си като практика, поведение и история.
  
  В този смисъл тя е само едномерно съзнание, което не може да моделира съобразно себе си едномерно битие. В практически аспект обаче тя има известни проявления като култура и като стереотипи на индивидуално поведение и отношение (изразяващо се по-скоро като стремеж към екстравагантност, например от рода на "привързаността" на лорд Чарлз П. Сноу към... комунизма и социалистическия реализъм"), а също и като тенденции в развитието на науката, за които в това изследване отделихме достатъчно място – особено по отношение на техните реминисценции в сферата на духа и културата.
  
  В обществен план такива тенденции са технократизма, прагматизма, един или друг умерен и едностранчив практицизъм и пр. Важното е, че те съ-съществуват, потопени в общата атмосфера на многомерността на западната култура и на западния начин на живот.
  
• 16:30

  А.Формата на едномерното съзнание

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  След като за модерното мислене е невъзможна едномерност на същинска субстанциалистка основа, то съвременното едномерно съзнание, оформило се през втората половина на XIX век, стига до своята едномерност върху друго основание. Тази едномерност се базира на няколко градивни положения:
  
  а.)Отричане на спецификата, на уникалността на субективността, на човешкото съществуващо;
  
  б.)Свеждане на субективното до нивото на някаква безлична "обективност" (природна, социална, надиндивидуална), т.е. търсене на основанията му не в самото него, а в нещо друго, външно на неговото естество, което се явява по такъв начин за субективността “образец”, "модел", "идеал", "норма", “праформа” и пр.;
  
  в.)На тази основа се обосновава отрицанието на свободата като "'качество" и формообразуващ принцип на субективното;
  
  г.)Оттук вече е подготвено приемането на "дефиниция" за човека, която да се съдържа предпоставената от дадените постулати, но подменена "негова" същност;
  
  д.)Изброените предпоставки довеждат до това, че всичко, което намира корените си субективността, т.е. е израз и модификация на човешката реалност – история, социум, култура, цивилизация – се тълкува и обяснява съобразно готовата предпоставеност, основана на игнорирането на собствената същност на субективността;
  
  е.)Едномерността вече е налице: човек, свобода, живот, дух, история, социум и пр. се свеждат до носещото на готовата нагласа, а именно до такива производни на познавателното отношение – даващи ни прообраза на "обективността" – абстракции като "план", "закон", "научен метод", "съзнателност", "необходимост", “държава”, "база", “надстройка”, "производствени отношения", "обществено съзнание", "класа", "маса", "партия.", "обществен идеал", "комунизъм", "благоденствие" и пр., и пр,;
  
  д.)В крайна сметка общото, всеобщото, абстрактното, надличното, надиндивидуалното и пр. поглъща единичното, индивидуалното, конкретното, особеното и пр., нивелира го спрямо себе си, дава му своите качества, оразмерява го в едномерен план;
  
  з.)Съобразно всичкото дотук ценно и значимо за човека се оказва раздутата до ранга на "всичко" едностранчивост, имаща абстрактно и отдалечено отношение към него;
  
  и.)В практически смисъл неизбежно следва това, че субективността и нейните проявления трябва да бъдат преформирани и преобразувани съобразно така-и-така установената по незаконен начин "същност", и ако неподатливостта на субективността другояче е непреодолима, то тя трябва да бъде вкарана в зададените й тесни рамки с всякакви други средства, чрез насилие, чрез разрушаване на всичко естествено и исторически възникнало, чрез разбиване на традицията, вековните ценности, институциите на свободата, чрез строга регламентация на обществения и частен живот на индивидите, на духовното развитие, на културата и пр., чрез създаване на атмосфера, на стерилност, в която да се движат сенките и фантомите на безликите и несвободни (не)човешки същества – същества, лишени от своята човечност;
  
  й.)Така "обективизмът" на едномерната нагласа преминава, в своята противоположността именно в един краен и несрещан по-преди в историята волунтаризъм, изхождащ от тоталното неразбиране на човека, живота и историята;
  
  к.)Движещото на този всеобхватен процес на разрухата са абстрактните едномерни представи за "новото", а именно "нов свят", "нов човек", "нов живот", "нов ред", "нова нравственост", “ново изкуство", "нова култура" и пр.;
  
  л.)От едномерното съзнание, следователно, постепенно възниква едномерно битие, едномерността пронизва всичко, картината на света се елементаризира, опростява, изкривява, огрубява, стерилизира, опошлява; поради това всичко губи нормалния си и човешки смисъл и вместо него се закрепяват чужди нему значения; това е причината за възникването и разпространението на митологизиращи елементарни идеологии, парализиращи способността за реалистична и адекватно оценяване на истинските значения и смисли;
  
  м.)Властта се оказва мнимият компенсиращ механизъм, даващ илюзията за сила, господстваща над живота и битието; илюзионизмът е съществена черта на едномерното съзнание, чрез който то си осигурява липсата на безпокойство, бягайки от тоталната си неудовлетвореност от живота;
  
  н.)Като резултат се появява ситуацията на дезактивираност и отчужденост на (не)човешките същества, поставени в един противоестествен и агресивен свят на господстващата безличност и надиндивидуалност, а също и посредственост; възниква крайна партикуларност на обществото зад маската на демонстрираното "единство".
  
  Тези са някои основни моменти, чрез които може да се изрази същността на едномерното съзнание; те са достатъчно общи, за да може от тях да се извлече останалото, т.е. всички конкретни измерения и прояви на едномерността в сферите на живота- политически, юридически, идеологически, битови, социално-психологически и пр. аспекти и проявления. Господството на безличната тоталност на едностранчивата “обективност” и "позитивност" като същност на едномерността на съзнанието и битието е общата формула, под която могат да се подведат явления от толкова различен порядък, интересуващи историка, социолога, психолога, политолога, изследователите на този тип съзнание и поведение.
  
• 16:28

  3.Едномерното съзнание

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Субстанциалистката ориентация на съзнанието сама по себе си не води до едномерност. На нейна почва е възможно да възниква и да се изразява многомерно съзнание, пример за което е средновековното християнско съзнание, а също това на Възраждането. Но вътре в субстанциалистката ориентация винаги съществува опасността от подчиняването на останалите коренни типове отношение на един доминиращ, и то най-вече на познавателния – което се реализира когато субстанционаливмът приеме рационалистическата си форма.
  
  Рационалистическият субстанциализъм е първата историческа форма, обуславяща едномерно съзнание. Аз тук с нея изчерпателно няма да се занимавам, тъй като ме интересува втората, възникваща при разложението на този тип субстанционализъм към средата на XIX век.
  
  Европейският романтизъм като светоотношение и разбиране на света (нагласа и ориентация на субективността) е същевременно кардинална опозиция на рационалистическия тип едномерност и той подготвя почвата за преодоляването му чрез неговото отрицание и разрушаване. Романтизмът, както видяхме, издига друга алтернатива, тази на самостойната субективност, която се изразява чрез доминиране на ценностното отношение на човека към света и към самия себе си. Това предполага – при запазване на органичността на свързването с останалите коренни типове – многомерно съзнание, което подкопа устоите на субстанциалистката едномерност и тази на антропологизма. Благодарение на това в средата на миналия век едномерното съзнание на рационализма беше изчерпано, симптом на което е разложението и опошляването на хегелианството. Възниква крайно интересна ситуация, в рамките на която възникват възможности както за поява на многомерност, така и за възникване и оформяне на нов тип едномерност, едномерността на модерното съзнание. Това едномерно модерно съзнание възникна върху отломките на субстанциализма и на основата на оформящата се тогава позитивна нагласа, за която казах, че е подхранвана от илюзиите на бурно развиващото се естествознание.
  
  Аз повече няма да се занимавам оттук нататък с философското разглеждане на основанията, породили тази т.н. модерна едномерност на съзнанието. Преминавам към съдържателното й описание.
  
  Това едномерно съзнание, имащо определена вътрешна форма, се изразява в две идентични по същността си разновидности, които се различават само по начина на изразяването си. Аз най-напред ще представя абстрактната схема на вътрешната форма на едномерното съзнание като такова. След това ще разгледам конкретно и поотделно и двете разновидности – тази на позитивно-сциентистката нагласа на съзнанието, нейния израз и влияние и, на второ място, ще се спра върху ориентацията на едномерния материалистически волунтаризъм, въплътен най-пълно от марксизма и неговата доктрина.
  
  В последната част на това изследване ще предложа едно виждане за пътищата за връщане на съзнанието към многомерност, което е насъщна необходимост за страните, намирали се толкова време под оловната тежест на комунистическото едномерно съзнание.
  
• 16:26

  2."Оразмеряването" на съзнанието

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Аз най-напред ще разгледам процеса, наречен тук "оразмеряване" на съзнанието, в неговия принцип, в неговата логическа и дедуктивна форма - за да мога да я приложа ефективно когато стане дума за конкретните му измерения и проявления.
  
  Как може да бъде разбран този процес, кои са неговите "детерминанти"?
  
  Да се отговори на този въпрос всъщност означава да се намерят причините за възникването на определена духовна ситуация, вътре в която са възможни съответните нагласи на съзнанието – било то "едномерно" или пък “многомерно”. Ясно е, че тези ориентации или нагласи на съзнанието най-напред не могат да се мислят извън духовната атмосфера или онова, което са наричали "дух на времето" или пък "самосъзнание на епохата", но в което са потопени и в средата на което те съществуват, биват подхранвани. Съществува общ контекст на културата, създаден и подготвен от традицията, от предишното културно и духовно развитие.
  
  Същевременно емпирическата реалност и непосредствената действителност на тези процеси е душата на човека, субективното като реалност, потребностите и пределите му като такова, зададени от свободата като единствен източник на човешкото. Светът е само "опозицията", отрицателното на субективното в план на познание, и неговото въздействие е другата страна на колизията, в която встъпва субективността (включително и със самата себе си). Тази колизия или противоречие съдържа в себе си определени алтернативи за изход от него, а духът ги преживява, осъзнава, изразява. Философията, изкуството и религията са вечни и универсални форми, в които се побира значимото и субстанциалното за всички човешки същества в тяхното тотално отношение към света, и към самите себе си. Вътре във всяка от тях се обособяват съответните нагласи или ориентации на субективното и всяка от тях бива изразявана от индивидуални форми – творчеството на отделния художник, философ и пр. Но дотук аз посочих само принципа; сега ще се опитам да го приложа конкретно.
  
  Отделната философия или изкуството на даден художник, доколкото са значими, представляват неразчленимо единство и на трите коренни типа отношение на човека към света и към себе си – което задава тяхната многоизмерност, включваща и познавателен, и ценностен, и практически аспект. Същевременно начинът за свързване помежду им, това кой от трите аспекта е доминиращ, водещ и градивен, води до специфичната, ориентация, а тази последната не е друго освен израз на определена нагласа на субективното. От друга страна на нивото на душата многомерността, която възниква чрез философската или художествената позиция, не означава друго освен органично единство на вече обособените способности на човешката душа (съзнание, чувстване, воля, вяра и пр.). Във философията и изкуството душата се разкрива в богатството на всичките си възможности и потенции, тя се изявява като човешка душа. В такъв случай излиза, че човешкото по принцип е многомерно, универсално, всеединно. При религиозната нагласа и позиция всичко това се отнася в пълна степен, но е пречупено през особената оптика на нейните изразни възможности.
  
  Когато органичното единство се наруши, т.е. един от коренните типове отношение дотолкова започне да се откроява като самостоен, че се опитва да подчини на себе си останалите, а в крайна сметка и да ги погълне, то тогава започва да се оразмерява това съзнание в едномерен план, с други думи казано, възниква едномерно съзнание.
  
  Този е принципа за разбиране на едномерното съзнание и с описанието му аз ще се заема след малко. Тук искам да отбележа,че макар по принцип да е възможно да се мисли "двуизмерно" съзнание, то подобно съзнание необходимо води до конституиране на многомерност, защото и на основата на два коренни типа отношение вече е възможно синтезирането им, а това предполага многомерност.
  
• 16:24

  1.Уникалната субективност

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Установената в предходния анализ възможност принципа на епохата да поражда при изявяването си както многомерност, така и едномерност на съзнанието, трябва да бъде изследвана.
  
  Ето тук вече се приближих плътно до последния въпрос на това изследване. Трите коренни, типа отношение на човека към света и към себе си, а също така и възникналите чрез тях способности на душата от чист и смесен тип, са дълбокото основание на многомерността на "съзнанието", на душата. Тази многомерност се разбира като богатство и многоплановост на цялостното отнасяне на човека към света, а и към самия себе си. Съществуват вътрешни пластове на тоталното отнасяне на човека, изграждащи тази многомерност. С други думи човешкото съществуващо е такова, че при него е налице възможността за обособяването на широк спектър от гледни точки, ориентации, позиции спрямо света, които могат да се осъществяват и изразяват едновременно или последователно. В зависимост от тях се изграждат съответните нагласи на субективността спрямо този свят, а всяка от тях е всъщност различен хоризонт на виждане и разбиране, обуславящ съответствуващ на него свят.
  
  Самосъзнанието не е нищо друго освен индивидуална нагласа спрямо света и собствения хоризонт и свят на отделната личност. Всяко съзнание и самосъзнание е неизбежно многомерно, защото няма как да не е многомерен неговия хоризонт, изграден от развитите в определена степен коренни типове отношение и в зависимост от тях от конституираните способности на душата. Да си човек означава да имаш в себе си възможността да се отнасяш цялостно и многомерно към света и към себе си, нищо повече от това. Това в дълбокия си смисъл означава, че вътрешното условие за уникалността на субективността е пределът на нейния хоризонт, дължащ се на инградиентите на неговата неповторима нагласа. Човешкото отношение към света и към самия човек е в принципа си многомерно, то губи следователно качеството си да бъде човешко и субективно ако се сведе (или бъде сведено) до някой свой план, ограничи се до едно или две измерения, стесни хоризонта си или пък се установи нагласа, обедняваща пълноценността на собственото човешко и тотално отнасяне към света. В един друг аспект многомерността – многоизмерността – е универсалност на човешкото отнасяне към света, включваща в себе си всичките типове чисто отношение и всичките отделни способности на душата.
  
  Духът на човека, явяващ се актуално единство на пълноценното човешко отнасяне към света и към самия човек, е винаги многомерен. Тази негова многомерност и универсалност се изразява във форми, позволяващи адекватното изразяване на цялото богатство на неговото съдържание. Такива форми на човешкия дух, в които той се изразява в пълнотата, достижима за човека, и добива израз в своите общозначими за човека измерения, са философията, изкуството и религията. В тях кристализира истинското човешко отношение към света в цялото му богатство и пълноценност, достигнати на дадения етап на духовната история.
  
  И тъй като вече беше обосновано, че светът за човека не е друго освен хоризонтът на неговото виждане и разбиране, то ясно е, че вътре в човека и в субективността трябва да се търси значимото съдържание – когато става дума за човешко отношение към света, а не за някакво друго. Няма един единствен "обективен" свят и безсмислено е да се търси той като такъв – както някои напразно са си губили времето. Подобни уж безкористни "търсения" изразяват недоверие в човека и водят да грубо игнориране на неговата специфика и уникалност, а също и до изкривяване на реалната картина на света.
  

• 16:24

  Лебедите по Висла (архив)

   » ‎ OrangeJuice & Coffee
  

• 16:17

  Г.Епоха на самостойната субективност

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Духовното развитие дотук вече в подготвило този стадий, в който субективността достига до съзнанието за самата себе си, концентрира се върху себе си и изразява предимно себе си. Този е принципът на съвременността – самостойната, центрираната субективност – съвременността, разбирана като тоталност от духовни реалии, която се проявява във философията, изкуството и отношението към религията.
  
  а.)Генезис на принципа
  
  Европейският Ренесанс е времето на конституирането на принципа като съзнание и мироглед, изявил се най-напред в изкуството на тази епоха. Настъпилата преориентация на съзнанието се изявява непосредствено като една жизненост, напираща да се прояви, като една жизнена нагласа, която в духовните си проекции намира пълнотата на своя израз най-напред – във фирмата на чувствителност – в изкуството на тази естетическа епоха.
  
  В рамките на принципа за хармония на субективното и обективното и в неговото изявяване се съдържаше възможността за едно интензивно развитие на субективното, на неговото самосъзнание и усет за свобода. Нещо повече, духовното развитие в предишната епоха създава трайните, традиционните ориентации на субективността и оттук на духовността, които остават здравата основа и неотменен спътник на съвременните гледни точки, оформили се още във времето на Ренесанса.
  
  Казвам това, за да не се разбира отношението между двата принципа като отрицание или като надмогване на единия от другия; принципът на сама по себе си съществуващата субективност генетически се корени в предишния принцип и е развитие и задълбочаване на едната му страна. Това разсъждение, което с пълна сила може да се отнесе и към останалите епохи (гръко-римската и дори към идеала на архаическата) като начин на взаимоотношението им, може да се продължи до твърдението, че принципите на предишните епохи присъстват органично в плътта на актуалната, съвременната духовност, че те са жив и, участвайки в изграждането на модусите на актуалната духовност като неин вътрешен инградиент. Съобразно това твърдение става разбираем всеобщият стремеж на ренесансовата чувствителност и мислене към античната култура и към Платон, схващан тогава като “връщане” и като "подражание" на техните образци.
  
  Стремителното нарастване на човешката субективност, израз на което е ренесансовия мироглед и чувствителност, вътрешната основа на генезиса, на новия принцип, на принципа на самостойната субективност. Нагласата към самостойност на субективността като тип духовност, който намираме в тази епоха на Възраждането, се проявява най-напред в появилото се тогава изискване за безпределна свобода на човека. Това изискване като увереност на субективността в субстанциалните основания за такава свобода предопределя благоприятната среда за разцвета на ренесансовото изкуство като вътрешно условие за творчеството на гениалната индивидуалност или субективност на художника. Същото изискване, към което епохата е толкова чувствителна, активира субективността към оня подем на духовността и на дейността, изразяващи едно истинско опиянение от напиращото в гърдите чувство за свобода. Произведенията на Леонардо, Рубенс, Рафаело, Микеланджело, Дюрер са въплъщението на този дух на епохата, на същественото му съдържание.
  
  Чувствителността на свободната самостойна субективност в основата на една нова нравственост, противостояща на християнския морал, която е израз на необузданата жажда за пълноценен живот, за живеене, неограничено от нищо друго; животът започва да се оценява като самостойна, ценност именно в този период. Стремежът към удоволствието и към усещанията, които дава, сетивността на самостойната субективност, довеждат до естетическия хедонизъм на Ренесанса като съществен момент на типа духовност, която той олицетворява. Същевременно ориентацията към самостойност на субективността не може да не се прояви като издигане на индивидуалността на най-висок пиедестал, разбирането й като общочовешка ценност, до постепенното и противопоставяне на нивелиращото влияние на общността, на безлично-общото. Това е един от симптомите на дълбокия поврат към цялата модерна чувствителност – и светоотношение на човека, които трябва да бъдат оценявани по достойнство. Абстрактният анропоцентризъм на древността е заменен от този истински и възвишен анропоцентризъм на Възраждането, който поставя човека там, където трябва: да бъде център на Вселената, средоточие, около което всичко се върти, без което всичко останало би загубило всякакъв смисъл и ценност. Именно тогава се разбира, че този свят за човека е създаден, именно тогава един такъв общо взето хладен мислител като Лайбниц е могъл да постави и обоснове положението че "нашият свят е най-добрият от всички възможни светове". В тази връзка разумът става конституиращо ядро на мирогледа, изразяван от тогавашната философия, като това не е прост израз на древния организиращ логос, а задавана от човека и присъща на субективността потенция. Опрян на този лост, с който разполага, ренесансовият човек се заема да преобърне света, да преобрази света съобразно една нова ценностна система, бидейки изпълнен с ентусиазъм и невиждан оптимизъм че това е по силите му. Но тук ние бяхме само при зараждането на принципа, който се осъзнава и изразява във формата на философска рефлексия няколко века по-късно, в немската философия от края на 18 и началото на 19 век.
  
  б.)Алтернативите на философията
  
  Субстанциализмът, явяващ се последица на схващането на рационализма, е първата алтернатива на философията, представена от Спиноза, Декарт и Лайбниц в трите й логически възможности. Мисълта е единността на съществуващото, подчинено на закона на разума и на субстанцията и пронизано от реда на тази разумност, е основната мисъл на субстанциалистката нагласа. Човекът или субективното се оказва звено или елемент на всеобхватното субстанциално единство, а неговата уникалност се игнорира даже и в определянето му като висше проявление на единството. Така принципът за самостойната субективност в лицето на субстанциализма намира своята антитеза, но с това само провокира мисълта в лицето на философията на Имануел Кант да потърси по-адекватен израз и разбиране на мястото на субективното разбиране, удовлетворително за духа на епохата.
  
  Ето я изходната точка на кантовата мисъл: "Това изследване може да даде на всички други средството да се възстанови отново правото на човечеството. Ако има наука, от която човекът действително се нуждае, то това е именно тази, на която уча аз: тя се състои в това с достойнство да се заема мястото, посочено на човека в мирозданието, мястото, на което той може да се научи какво трябва да прави за да бъде човек" (134, 213). Налице е преориентация на философията към самостойната субективност и затова "попрището на философията в широкия смисъл на тази дума може да бъде сведено до отговора на следните въпроси: 1.Какво аз мога да зная? 2.Какво съм длъжен да правя? 3.На какво мога да се надявам? и 4.Какво е това човек? Всъщност отговорите на първите три въпроса могат да бъдат сведени до отговора на последния.". Средството за постигане на това най-трудно познание – самопознанието – е кардиналната критика на чистия разум (на субстанционализма, произлизащ от него), чрез която могат да се отстранят всички негови неоснователни претенции, пораждащи се от прилагането на принципи от разума, “не осведомявайки се за правата на разума върху тези принципи и за начина, по който той е дошъл до тях” (39, 131). Критиката на разума е търсене на мястото на човека и на неговите способности, изхождайки от съзнанието за автономността на субективното; оттук се върви към "даденото и зависимото от субекта", към точното му определяне и в трите сфери: познание, морал и вяра, красота.
  
  Най-напред при анализа на познанието критиката установява, че съществуват субективни, изцяло зависими от субективното, и априорни форми (пространството и времето; категориите на разсъдъка), чрез които се внася порядък в материала на познанието. Ролята на субективността е не само да регистрира феномените – при което те като че ли се “отпечатват” в нея като върху восъчна дъска – а направо участва чрез даваното от нея в тяхното формиране, в резултат на което възниква “нещото за нас”, явлението. Така субективността се вгражда в света на явленията - ставайки техен “крепител” – че е немислимо те да се разглеждат сами по себе си, като "неща в себе си" – за тези последните даже и допускането че съществуват е проблематично. Явлението обаче всъщност се състои от материал и форма, като втората е субективното условие за съществуването му. Познава не някаква абсолютна и абстрактна способност за познание “изобщо”, а човешка познавателна способност, която трябва да бъде разбрана, а не поставяна в сянка. Науките познават, реализирайки тази познавателна способност, и затова остават неизбежно в сферата на феномените, света за нас, и затова не бива да пристъпват границите му и да строят призраци и фикции.
  
  Теоретическият разум е безпомощен когато си поставя въпроси извън своята компетентност и трябва да се приучи да си знае мястото, точно очертано от естеството на човешката познавателна способност и нейните възможности. Изводът е, че това, което наричаме природа, е област на причинността (категория на разсъдъка) и откриването й е единственото, за което основателно може да претендира науката.
  Но освен природата, или "съвкупността от явления на външния опит" съществува една друга област, в която действа не причинност, а целесъобразност, и това е сферата на чистата нравственост, на свободата и на съвестта. Тук субективното конституира цяло едно "царство на свободата", един ноуменален свят на чисти същности – и този свят може вече да бъде познат "в себе си" да разлика от оня, но чрез чист практически разум. Познанието, установяването на естеството на практическия разум, е откриване на същността на свободата, а чрез това е и отговор на втория въпрос – какво съм длъжен да правя? – или втора страна на общия въпрос какво е човекът.
  
  Човекът не е свободен когато действа под влияние на мотиви, коренящи се в света на материалните явления; поредицата от цели на "хипотетичния императив" е пътят на човешкото робство, не на свободата. По този път човекът сам себе си превръща в средство за постигане на тези цели и така изневерява на предназначението си. Знаменитото кантово изречение “Всички разумни същества са подчинени на закона, че всяко от тях трябва да не се отнася никога към самото себе си и към всички други само като към средство, а всякога едновременно и като цел сама по себе си” (40, 90) – в крайна сметка води до фундаменталното положение, валидно за човешката уникалност: "Автономия е следователно основанието за достойнството на човешката и на всяка разумна природа" (40, 94). Нравствено е онова деяние, което попада под формулата на категоричния императив: "постъпвай според максимата, която същевременно сама може да се издигне до всеобщ закон" (там, 95) и само така човекът избягва подчинеността си на "природния закон на своите потребности" и следователно постъпва безкористно и свободно. Човешката воля е автономна – "автономия на волята е онова свойство на волята, чрез което тя е сама на себе си закон" (101), с други думи, е свободна воля. Затова "идеята за свобода е ключът за обяснението на автономията на волята" и значи за човека е възможна чиста нравственост, стига той да слуша гласа на съвестта и повелите на дълга – и само тогава толкова повече е човек, т.е. самостойно и самодейно същество.
  
  И така, квинтесенцията на дълбокото разбиране на Кант за човека като "свобода и независимост от механизма на цялата природа" (40, 131) най-пълно се изразява от тия думи: "Моралният закон е свят (ненарушим). Човекът наистина е достатъчно несвят, но в негово лице човечеството трябва да бъде свято за него. В цялата Вселена всичко... може да се употреби само като средство; единствено човекът и с него всяко рационално създание е цел сама по себе си. Той е именно субектът на моралния закон, който е свят по силата на автономията на своята свобода." (40, 132). Става възможно на основата на това разбиране да се отговори по-активно на въпросите, за които теоретическият разум нищо не може да ни каже, а именно да се обосноват тезите за безсмъртието, за свободата и за съществуването на Бога.
  
  Отговорът на въпроса "Какво съм длъжен да правя?" следователно е: "Бъди човек!", а това включва всичко останало: спазването на нравствения закон, надмогване на криворазбрания стремеж към щастие (т.е. към удоволствията) в името на дълга,вярата в Бога като средоточие на човешкото. Моралната, практическата философия на Имануел Кант, достигайки до принципа на епохата, предопределя съвременния смисъл на тези въпроси, които вълнуват стремящите се да бъдат човеци същества.
  
  Принципът на епохата вече е зададен от Кант: обособява се проблемният възел, около който рефлектира философското съзнание точно два века. По-нататък цяла фаланга мислители се трудят, за да схванат и изразят по възможност най-пълно и адекватно, във формата на разгърната система, това самосъзнание на епохата, овладяно от принципа на самостойната субективност, а също и нейните многоизмерни отношения към света, и към самата себе си.
  
  Това доколко философията в лицето на Кант плътно се е доближила до мирогледната ориентация на епохата най-ясно може да се разбере чрез анализа на романтизма от края на 18 и началото на 19 век. Ученикът на Кант И. Г. Фихте става изразител на това мощно духовно движение заедно с Ф.Шелинг, написал "Система на трансцеденталния идеализъм". Във философията на тези мислители предната точка на самостойната субективност триумфира и се задълбочава: те търсят адекватен философски метод за изразяване на нейното самосъзнание чрез "поредица от вътрешни нагледи, чрез която "азът" се издига до съзнанието в най-висшата му степен" (153, 57). Философският и художествен субективизъм на епохата е първото цялостно развитие на нейния принцип, изразяването му във формата на мирогледна и ценностна система.
  
  Философският синтез на романтическия светоглед е учението на Артур Шопенхауер. Този синтез при него има за опора два момента, изразяващи отношението субективно-обективно. Първият е: "Всичко, което може да бъде опознато, т.е. целият свят, е само обект по отношение на субекта, е само схващане на схващащия, с други думи, една представа” (155, 52). Вторият момент, благодарение на който е възможен самия синтез, израз на романтическата ориентация към света, е този: "Това, което всичко познава и винаги остава непознато, е субектът. Затова той е носител на света, той е неизменното винаги предпоставено условие на всяко явление, на всеки обект: защото само за субекта съществува всичко съществуващо... Изчезне ли обаче тази половина, това представящо същество, светът като представа не би съществувал вече." (155, 53-54).
  
  На основата на тези фундаментални положения Шопенхауер разглежда два вида или типа човешко познание и отношение към света: абстрактно-опосредстваното (понятия на ума) и непосредствено-интуитивното (платонически идеи). Първото се основава на "закона за основанието" и е ограничено от неговите форми, чрез които се намират причините на явленията, на света като "нещо за нас", като представа – и тук Шопенхауер изцяло следва Кант. На това познание е недостъпна "вътрешната сърцевина" на света, ноуменалното, “нещото в себе си”, до което обаче може да се добере втория род познание, познанието, осъществяващо се извън формите на закона за основанието, т.е. непосредствено-интуитивното познание. Намираната от това познание вътрешна сърцевина на света е волята, която всеки открива като непосредствена своя същност. Затова "волята в своята същина – като Ding an sich, е съвсем различна от своите прояви и е напълно свободна от всички форми, в които те се явяват. Те се отнасят само до нейната обективация, а за самата нея те са чужди, тя не попада дори и под най-общата форма на всяка представа, под формата на обект за един субект” (155, 78). До нея може да се добере само чистото съзерцание, при което се забравя собствената личност и нейните отношения, и това става независимо от закона за основанието; това непосредствено и чисто съзерцание, в което се виждат в интуицията идеите на нещата, е изкуството, творчеството на гениалната субективност.
  
  При Шопенхауер на мястото на субстанциалисткото единство на субективното и обективното идва породената от принципа за самостойност на субективността двойнственост и в пределите на самото субективно (представа и воля), и ситуиране на света в измеренията на същата тази двойнственост ("светът като воля и представа"). Съществуващото като такова става двуизмерно, неизбежно се стига да раздвояването на битието на два пласта, отношението между които е антиномическо – което предпоставя една усложнена, неедномерна смисловост. Рефлектирането върху този съществен резултат от прилагането на принципа на самостойната субективност е една от основните теми на съвременната философия на Запада. Разбираната на поражданата в пределите на субективното (и за самото него) смисловост на човешкото съществуващо, на неговата самобитност и уникалност се оказа първостепенна задача за ориентираната към съвременността философия.
  
  Субстанциализмът, проявил се във философията на Хегел, а също и движещата се в неговите рамки антропология не можаха в разбирането си за човека да не го сведат до един логически субект, имащ съзнание,като това последното се отъждествяваше с човешкото, с истински човешкото. Следователно всичко друго (вяра, чувство, воля, нагон и животът изобщо) се оказваше непълноценно от гледна точка на рационалното, то става низше, то трябваше да се претопи в пещта на една логическа идея за "човека като такъв" или за "понятието" човек. Те имали смисъл дотолкова, доколкото чрез тях живеела субстанцията, бореща се с тях и стремяща се да ги надмогне и издигне до себе си, т.е. да ги вмести в своята еднообразна схема. Абстрактната антропология, потопена в сферата на субстанциалистката нагласа, също се опитваше да съгласува живия човек с една предварително зададена схема за човешкото като абстрактна стерилност – и така изхвърляше всичко "излишно", всичко непоместващо се в нея.
  
  Оформящата се към средата на миналия век позитивистична нагласа и обнадеждения от нея материализъм допускаха същото насилие, като този път човекът трябваше да бъде третиран чрез нивелиращата методология, взета наготово от естественото научно познание на природата. Поради това тъкмо спецификата, уникалността на човешкото съществуващо – приравнена с природното, или пък с абстрактното социално, както е у Маркс – оставаше недостъпна и на това "основание" се игнорираше и отричаше. Но нали тъкмо специфичното и самобитното на човека може да бъде цел на една теория или поне на едно реалистично разбиране на човека. Поради методологическия парадокс на позитивизма и материализма беше невъзможно да се проумее свободата, явяваща се същност на човека от особен род, или свободата като "качество" на човека и човешкото. Във връзка с напредъка на естествено-научното знание и техниката, които вече черпеха плодовете на механистичната представа за света на новото време, се появи илюзията, че проблемите на духа и съзнанието, а също и фундаменталния въпрос за човека могат да бъдат решени чрез обикновеното пренасяне на позитивната нагласа на науката в тази особена сфера. От този период подобно виждане си остана неизбежен спътник на модерната мисъл, но свързаните с него надежди не бяха оправдани, макар материализмът и наивният реализъм да намериха в негово лице един съюзник.
  
  Безплодността на тази нагласа към позитивност по подражание на науката за природата беше неизбежна, простата антитеза на принципа на епохата не даде нищо съществено за разбирането на човека.
  
  С отшумяването на хегелианството и отърсването на съзнанието от неговата обременителна мисловна нагласа настъпи края на рационалистическия субстанционализъм във философията. Това означава, че представата за пронизания от субстанцията "разумен свят", подчинен във всичките си звена (и човека сред тях!) на нейното единство, отива в миналото на мисълта. Тази представа беше довела до хегеловия панлогистицизъм, до разбирането за подчинеността на всичко съществуващо на Абстрактния Разум и Логос, а оттук и до незадоволителната за съвременното мислене "игра на понятия", до "мисленето за самото мислене", до спекулирането с "мисълта като такава" и до една самоцелна систематичност и схематичност. Системата на чистите понятия и логически категории не можеше да обхване и изрази живото на човека и духа, собственото и вътрешното естество на субективността. Още Киркегор (47) и старият Шелинг ясно изразиха незадоволителността на едно такова философстване и неспособността му да роди една съвременна, по-дълбока, екзистенциално-интуитивна ориентация на съзнанието.
  
  Субстанциалисткото мислене не можеше да схване богатата смисловост на съществуващото и поради това беше станало плоско – независимо от последния опит на Хегел да му придаде една възвишеност. Неговата нагласа доведе до неспособност за изразяване на субективното, на човешките измерения на съществуващото, и затова неизбежно деградира до свеждането на човека до нивото на "логически субект", насочен към една абстрактна логическа необходимост – външна при това – от която той трябваше да черпи своята човечност. "Човекът е мислещо същество" и "Човешкото е разум" – това бяха стълбовете на субстанциалисткото разбиране и отношение към човека, но още към средата на миналия век те бяха оценени като прекалено изтъркани.
  
  Нагласата към философстване, родена в пределите на философията на живота и получила така или иначе мощен тласък от феноменологията на Е. Хусерл, се опря на твърда основа, дръзвайки към това да прояснява смисъла на човешкото битие в света. Хусерл даде адекватна методология и оставаше само тя да бъде прилагана навсякъде, където предишната философия беше неимоверно заплела както въпросите, така и отговорите. Хусерл посочва, че "трансцеденталната субективност... е самия този субективен живот на съзнанието, в който светът и цялото му съдържание биват направени "за нас","за мен"" (148, 67), а "трансцеденталният феноменолог редуцира вече психологически очистеното до трансцеденталното – онази най-обща субективност, която създава (придава валидност, значение) света и неговите "души" и ги утвърждава" (там). Тази най-обща субективност, придаваща значимост и валидност на всяка субективност и на всяко субективно, е транссубективното, което ние означавахме и като интерсубективно, тъй като работата не е в думите. Хусерл показва как става възможно стъпването на позицията, която довежда до това познаващият субект да застане “лице-в-лице с последната структура на съзнанието” (149).
  
  Насоката на възникналата екзистенциална философия беше пълноценна, защото тя сложи в центъра на своите търсения свободата – задаваща естеството на субективността – и всичките й усилия се свеждаха до намирането на по-адекватни начини за изразяване на субективното в неговата уникалност и несводимост към нещо друго. Тази насока на философстването зададе основата за едно богато и многомерно разбиране на човека, една крепена от самото субективно многомерност.
  
  Докато в основата както на субстанциализма, така и на позитивизма, и материализма – въпреки различията между тях – имплицитно се съдържаше неизбежността от едно схематично и едномерно разбиране и отношение към човека - в корена си незадоволително поради отрицанието и генетическото неразбиране и "непризнаване" на свободата.
  
  Предприетият исторически анализ освен потвърждение на очакванията за "покритие" с изводите на теоретическия и дедуктивен анализ ни доведе и до този конкретен резултат: съществуването в духовната реалност на XX век на многомерно и на едномерно, ограничено в естеството си, съзнание. Остава ми само получения резултат да го осмисля по-дълбоко, като начин за представяне и символизиране на духа.
  Схемата по-долу отчасти представя принципа, по-скоро парадигмата на съвременната духовност и философия, заедно с конституиращите я алтернативи:
  
  Схема: АЛТЕРНАТИВИТЕ НА СЪВРЕМЕННАТА ФИЛОСОФИЯ
  
• 16:15

  В.Епоха на абстрактната хармония на субективното и обективното

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Във времето на римския декаданс настъпва изчерпването и израждането на принципа на абстрактната, субективност. Външните симптоми, на този процес са упадъкът на нравите, аморализмът, изразите на една вакханалия на абстрактната субективност, стоическото вглъбяване в нея и абстрактното самосъзнание за една вътрешна абстрактна свобода, стигащо и до маниерност, празнотата на емпирическото съществуване на индивидите. От друга страна сякаш за уравновесяване на тази насока имаме суровото господство на една външна безлика обективност в лицето на Държавата (и Императора) и свързания с нея също така вече само претенциозен и не всяващ страх суров римски дух.
  
  Произволът, източник на който е тази господстваща външна обективност, довежда до отчаянието и трагедията на абстрактната субективност, до кризата на съществуването, обозначавана като "римски декаданс". В безвремието на този упадък в недрата на римския свят се ражда и започва да набира невиждана сила едно мощно духовно движение, свързано с името на Христос, което носи нови ценности за човека, нова нравственост, нова философия. Започва установяването на един кардинално нов духовен космос върху корените на нов принцип, космос, който не залязва вече две хиляди години.
  
  Абстрактна е тази хармония между субективното и обективното, защото тя се схваща не като завършено налично състояние, а като трябване и като висша цел, като едно дължимо примирение на двата модуса в духа, явяващ се израз на Божията същност. Квинтесенцията на дълбоката представа, лежаща в основата на Христовата религия, е достигането до истинското понятие за свобода, което става възможно едва чрез принципа, хармонизиращ субективното и обективното в духа. Хегел, след като разглежда принципа на християнството, изтъква това, което тук ме интересува: “Задачата на света е да вкара в себе си тази абсолютна идея, да я направи действителна в себе си, за да се примири той с Бога. "Сърцето", това ще рече субективният човек като този, а благодарение на този принцип този човек има по-друго място, отколкото по-рано; съществено е участието на този субект. Субектът е предмет на Божията милост, всеки субект, човекът като човек има безкрайна ценност, той е предопределен да приеме в себе си Божествения дух, а този дух е Бог, Човекът е предопределен да бъде свободен, той тук е признат като свободен сам по себе си; тази свобода на субективността отначало е все още формална съгласно принципа на субективността” (144, 3, 95-96).
  
  Виждаме, че тук човекът вече не е безразличният човек като такъв, абстрактният човек и абстрактната свобода на такъв човек,която имахме при гръко-римския свят; в християнския мироглед се има предвид този, конкретният човек с тази конкретна негова душа и сърце. Постига се въплъщаването на идеята за "човека като такъв" в отделния, този човек, постига се за първи път мислене на индивидуалността като същностно отличие на човешкото – за разлика от всичко на този свят съществуващо. Следващата стъпка, която Хегел свързва с този мисловен процес, е признаването на безмерната ценност на въплътената в "това лице", в "този индивид" субективност – понеже в нея е проецирана Божията същност. Това е фундаментален изходен пункт на рефлексията за човека, който се свързва с Христовата религия; подобна представа не може да се намери в гръко-римския свят, още по-малко пък в източния. И като трети необходим момент в развитието на принципа се стига до признаването на човека на свобода на волята, човекът се оказва свободен "сам по себе си" и “като такъв”, нещо повече, той е предопределен, "орисан да бъде свободен" (Сартр). Човекът вече има възможността да избира, достигането до разбирането за автономността на избора е кардинален поврат в отношението към човека, и в разбирането на човека, осъществен в рамките на християнството.
  
  Човекът е уникално същество, което няма право да избира само едно нещо – че е свободно. И тъй като човекът не е овладян от това съзнание за свобода и не е "приучен" да бъде свободен, християнската религия се заема със световно-историческата мисия да култивира самосъзнанието на човека за свобода; това е великата роля на християнството в историята на човешката духовност и култура. За да изявя по-плътно същественото на този поврат съм длъжен да се спра на философското съдържание на Новия Завет, в който е въплътен принципа на епохата и парадигмата, на западната култура изобщо.
  
  Богът на юдейската религия е суров, той изисква подчинение; той дава на израелския народ чрез Мойсей заповедите и очаква подчинение. Дължимото човешко поведение, описано в Стария Завет, е изпълнение на заповедите и оставането верен на Бога въпреки всичко, което може да сполети човека (Йов) – Бог изпитва силата на вярата, пращайки изпитания. Така Абсолютното се оказва една външно налагаща се обективност, която поглъща индивида, нямащ ценност само по себе си, а само доколкото се отказва от себе си, от своята самост и субективност. Тук родството с принципа на източната духовност е налице. Но това външно подчинение се оказва изчерпано, то не може да удовлетвори човека и да бъде вечно: израелският народ до ден днешен очаква месията. Защото едно такова налагане на субстанцията, Абсолютното и Висшето си остава чуждо на формиралата се човешка субективност.
  
  В противоположност на това Христовата религия снема трансцедентността на субстанцията: Христос е Бог, но е и човек, Той е Син Божи, роден от една жена. Освен това Христос-Богочовекът със своята жертва носи изкуплението на човека като нравствен пример и спасението на човешкия род, което предопределя това вярата да бъде нравствен дълг пред саможертвата на Спасителя. Така отношението между човека и Бога е отношение на любов, дълбоко интимно и душевно отношение, а не подчинение, не зависимост от едностранен характер. Човекът сам решава дали да върви с Бога или против Бога, да следва, или не нравствения образец по повелята на дълга и на съвестта си; вярата в Христос е въпрос на личен избор на индивида, определян единствено от висотата на нравственото му съзнание. Човешката субективност се избистря като се индивидуализира, получава конкретен облик – наличен е само този човек с неговата вяра, сърце и душа, нищо останало няма значение. Човешката общност се разглежда като обединена от духовна връзка съвкупност от свободни индивиди, община, общност от индивидуализирани и своеволни единици. В тази ценностна система изборът е автономен, по повелята единствено на сърцето и съвестта, човекът сам, без принуда, избира пътя на съществуването си. При наличието на такава истински разбрана свобода са възможни и изпълнени със смисъл ония значими за съществуването “неща”, немислими преди, а именно: нравствената отговорност за “содеяното”, нравственият дълг към себе си и към ближния, не като външна или наложена отговорността по собствено убеждение, дължащо се на това "аз иначе не мога", т.е. на вътрешна необходимост, грехът, изкуплението, опрощението при разкаянието, нравственият живот на човешката общност, подчинен на примера и земния живот на Христос – регламентиран от празниците на Свещената история, от религиозния календар, съответствуващ на годишните времена и природните цикли - и пр. Поразително е това дълбоко разбиране на човека, на неговата същност и съществуване, което може да се намери в Новия Завет, и особено в "рефлективната" му част, в Посланията на Св. Апостол Павел – този най-голям познавач на човешката душа. Затова текстовете на Свещената Книга си остават най-здравия фундамент на общочовешката култура и на духа, въплътен в нея.
  
  Религията е доминанта на тази епоха, защото единствена се оказва в състояние да поеме исполинската мисия: да култивира векове наред новата нравственост сред хората, новия мироглед на свободния човек. Нито философията, нито изкуството могат да й съперничат по сила на внушенията, по характер на въздействията, по дълготрайност на формираните сред народите представи, а също и по синтетичност, обхващаща както представи, така и ценности, така и изисквания, регламентиращи практическия живот. Религията е единствената духовна форма, която е била в състояние така да се институционализира, че Църквата е могла да поеме и да регламентира всички страни от живота на човешката общност. Векове наред Църквата работи и полага неимоверни усилия да внуши и да превърне в жизнена плът цяла нова мирогледна система и чувствителност, духовния космос на християнството и на модерния свят.
  
  Философията – като философия и като теология – и изкуството с достъпните им средства също съдействат за налагането на принципа на християнството и на епохата. Това е време на една интензивна и проникновена духовност, на възвишен и богат вътрешен живот на субективността в колизията й с Божественото, време на усърдно градене, в което неимоверно се заздравяват основите на модерния свят. Мисълта на тази философия е в търсене на понятиен израз на дълбокото субстанциално съдържание на принципа и на епохата, в търсене на "всечовешки значимата субективност" (В. С. Соловьов).
  
  Но с Възраждането (и на античната култура) в края на Средновековието започва ново бурно развитие на човешкия дух; започва нова епоха на неуморния дух, която все още не е завършила. Установява се парадигма, отвъд която нашият свят не е отишъл.
  
• 16:13

  Б.Епоха на абстрактната субективност

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Тази епоха обхваща времето от появата на философията и другите духовни форми, преминава през тяхното развитие няколко века и стига до първите векове на новата ера, свързани с появата на християнството и утвърждаваната от него мирогледна и ценностна ориентация и система. Свързвам този огромен период от близо десет века с принципа, обозначен в наименованието на епохата, защото в него философията и духът работят упорито за решаването на великата задача: конституирането на човешката субективност и възникването на цялата многолика система от отношения, в които тя встъпва със света и със самата себе си.
  
  Началото на тази епоха особено силно е обременено с цялата съвкупност от представи, нагласи и ценности на митологичното "съзнание". Първото, което трябва да се има предвид, е това че обособяването на субективност и обективност, външно положена, на нея – основа за конституирането на духовните форми – е един процес в пределите на тази философия и на тази възвишена епоха. Следователно в нея философстването и философията не възникват на своята собствена почва – развито отношение между субективното и обективното – а самите те в процеса на развитието си създават постепенно “почвата”, от която израства тази основна обособеност на субективно и обективно.
  
  Другото, което е съществено и което е вторият аспект на този процес, е интензивното развитие на човешката субективност, самоосъзнаването й като такава. "Тази субективност постепенно в своето начално разгръщане започва да се еманципира, да губи субстанциалните си връзки с Космоса и Цялото, който в пределите на митологията представляваше едно изначално и непосредствено единство, единен жив организъм. Това единство се разколебава, но връзките на душата с Космическата Душа не са се прекъснали, особено здрави са се оказали тези връзки в пределите на източната философия, религия и на източния мироглед. Този сложен духовен процес на еманципиране и конституиране на човешката субективност в най-ранния й стадий го обозначавам като епоха на абстрактната субективност. Тя е "абстрактна", защото тук, първо, субективността е “в себе си”, неразгърнала се, още във формата на потенция и, второ, защото субективността започва едно мъчително движение към самата себе си, израз на което са и древните философски учения, и класическото изкуство на Изтока и на стара Гърция, и религията на тези народи на степента, на която се намират. Това е общото като основание или парадигма на този духовен процес; принципите на отделните философски учения се явяват моменти на парадигмата, гледни точки и логически възможности за познаването й и за изразяването й.
  
  Типологическото различие между източната и древната гръцка философия може ясно да се схване ако се изходи от Хегел. Той пише че “там, където моментът на субективността не се е появил, както е в Изтока, религиозните представи не са индивидуализирани, а имат характер на общи представи, философски мисли... В източните религии главното отношение е това, че само единната субстанция като такава е истинното, а индивидът няма в себе си и не може да получи каквато и да било ценност, доколкото той се запазва в противоположност на биващото в себе си и за себе си; той може да има истинска ценност по-скоро само чрез отъждествяването с тази субстанция, в която тогава той престава да съществува като субект, изчезва в безсъзнателното” (144, 1, 225-226). По този начин на Изток единството не се разпада, а бива запазено и трансформирано, което дава своето отражение върху цялата мисловност и духовност, характерна за Изтока. Тази съществена нагласа на източното съзнание – абсолютната тежест и доминация на субстанцията в противовес на индивидуалния субект – довежда до твърде различния и особен път на Изтока в сравнение с този на западното съзнание и култура. В определен смисъл поради това може да се твърди, че източното съзнание "застива" и остава в рамките на принципа за тъждество на субективното и обективното, или поне не го отрича така кардинално както западното съзнание, което тръгва по свой път в лицето на гръцката философия.
  
  "Гърците имат предпоставка толкова много, колкото са произлезли от самите себе си – пише Хегел – тази предпоставка е историческа. Схваната в мисълта, тя е източната субстанциалност на единството на духовното и природното. Тя е природно единство. Да произлиза само от себе си, да бъде в себе си – такава е другата крайност на абстрактната субективност..." (144, 1, 258). Съобразно това "най-великото у гърците са индивидуалностите: тези виртуози на изкуството, на поезията, на пеенето, на науката, на правдивостта, на добродетелта" (там, 259). Този е принципа на гръцкото мислене – субективността като “проста душа, която обаче вътре в себе си става изворът на богатството на един по-висш идеален свят, на света на мисълта” (там, 259)
  Това че принцип е “абстрактната субективност” не означава, че природното и духовното се изгубват в изявяването на една формална, "празна" субективност; принципът на субективността в тази епоха е абстрактен доколкото "духовността остава господстващия, определящия субект" (Хегел), а субективното се мисли като проекция и индивидуализация на тази духовност, като мяра, хармонизираща и съгласуваща природното и духовното в прекрасните творения на гръцкия дух. Хегел пише, че гръцкият дух е "мярка, яснота, цел, ограничаване на образованията, свеждане на неизмеримото, на безкрайно величественото и богатото до определеност и индивидуалност" (144 , 1, 259). Свободата на тази абстрактна субективност е също абстрактна свобода, т.е. формална и природна, проста противоположност на робството, като и двете са по природа дадени, а не добити и постигнати чрез рефлексия и субективно усилие, не като самостойно съзнание и воля. Деянията на отделния субект, абстрактно съзнаващ се ката такъв, са изцяло зависими от една извън него лежаща предопределеност (Мойрите, Парките) и тази неизменна съдба се преживява от него като обреченост, като висша справедливост дори и в своята трагичност за индивида (Едип). Затова и грешникът-софист задава неудобния въпрос "А защо тогава мен съдиш?" на опитващия се да му търси някаква отговорност Зевс, на което богът, сам подвластен на Мойрите, няма отговор; успява да каже само изразяващото безсилие: “Върви и гледай да не научиш и другите смъртни да задават подобни въпроси...".
  
  Гръцката философия въпреки цялата си многоликост изцяло е в пределите на абстрактната субективност като принцип. Нейните алтернативи в лицето на софистите и стоиците, на Сократ и Платон, на епикурейците и скептиците, та дори и на Аристотел и неговите последователи е обединена в корена си от субективността като схващан абстрактно принцип и от опитите този принцип да бъде мислен дълбоко; оптиката на абстрактната субективност, нейната гледна точка се явява изходно начало и водеща нишка, пронизваща същината на античното философстване и философия. Натурфилософското размишление не намира отзвук и разпространение, гръцката душа и нейната нагласа спрямо света остава чужда на обективиращото позитивно мислене: на Аристотел Диоген Лаерций отделя толкова място, колкото и на Хрисип. В същото време възхищението на Гърция и Рим към Сократ не знае граници и този феномен е изпълнен със символичен смисъл: Сократ и неговото мислене олицетворяват субективността, за първи път застанала пред света със своите питания, с питанията към самата себе си. "Познай самия себе си" и “Човекът е мяра на всички неща” е гръцката философия и мироглед в две изречения.
  
  Пътят на субективността започва от Гърция и това е началото на собственото духовно развитие на Запада; на този стадий на духа субективното е разбрано абстрактно, негов идеал е "калокагатията", абстрактното единство на вътрешно и външно, на добро и красота в сетивна форма, абстрактната хармония на двете. Красивата и добра субективност на човека е безкрайно общо определение, в него се синтезира възвишеността с безсилието на гръцкия свят, изправен пред универсума на човешката субективност, този чист и трогателно дълбок порив към него.
  
• 16:09

  3.Епохите на духовната история

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Време е да пристъпя към дедуцирането на епохите на историята на философията, които са и епохи на духовната история изобщо. При разглеждането на всяка епоха аз ще давам допълнителни основания за подобна периодизация, произтичаща от разбирането на вътрешното развитие на принципите. Ще посоча и принципите на съществените философски системи, които в своето единство определят парадигмата на епохата. Ясно е, че тук изложението върви в един ред, който е обратен на пътя на мисълта, извървян при определянето на принципите и епохите. Аз вече казах какви са основанията за такъв подход.
  
  Епохите на духовната история в тяхната последователност са:
  
  А.Епоха на непосредственото единство на субективното и обективното.
  
  В наименованието на епохата е обозначен нейния принцип, свеждащ се до абстрактна хармония и тъждество на субективното и обективното. Трябва да се отбележи и това, че тук субективността на човека е неразгърнала се, съществува по-скоро само като възможност за субективност. Затова по-коректно е да се говори за тъждество на човек и свят, като се има предвид архаичният човек и света на този човек.
  
  Непосредственото единство на човек и свят, което имаме при митологията, е основата за развитието на митологията като особен тип духовност. Синтетичният исторически анализ, който тук предприемам,има задачата да очертае някои допълнителни, освен вече изявените, възлови моменти на този тип духовност.
  
  Във формален, а също и в съдържателен план, символизмът на митологичното отношение към света е твърде съществен момент, отбелязан още от Хегел (142). “Първата предпоставка за ставането на символичното – пише той – е тъкмо онова не създадено от изкуството, а намерено без него в действителните природни предмети и човешки дейности непосредствено единство на абсолютното и на неговото съществуване в света на явленията” (142, 1, 449). Съобразно това "божественото се осъзнава като единно със своето налично битие в природата и в човека" и затова "всъщност не може да се говори за разлика между вътрешно и външно, между значение и образ... между душа и тяло, между понятие и реалност; телесното и сетивното, природното и човешкото не е само израз за едно значение, което трябва да бъде различавано от него... а има само непосредственото настояще на един предмет, който е Бог или Божественото” (там, 450).
  
  Така отделният действителен човек, слънцето, планините, реките, луната, отделните животни като бика, маймуната и пр. се смятат за непосредствени Божествени съществувания и се почитат като свещени, тъй като в рамките на митологическата представа са годни да символизират Божественото, Абсолютното, обхващащо в себе си всичко. Хегел също отбелязва и тази особеност, че светлината в нейното природно съществуване (Слънцето, звездите, огъня в неговото светене и пламтене) се приемат за Абсолютното; “значението не е отделено от неговото съществуване, от светлините...; светлината се взема също така в смисъл на доброто” и то така,че "тя не се смята само за образ на доброто, а самото добро е светлина" (там, 451). Затова в най-древните митологии Божественото се мисли като неотделимо от сетивното му налично битие, все още е невъзможно схващането му като субект, като личен Бог, Бог остава в "съществуващите особености и единичности". Съобразно принципа на митологията като изначална духовност възниква една коренно самобитна картина на съществуващото, мистична по дух, защото сковава битието в едно застивало всеединство, в което човекът има статута на всичко останало, ритмично живеещо в единния си живот.
  
  Но тъкмо на тази основа митологичната духовност е преизпълнена с богати съдържания, защото липсва диференциране на субективно и обективно – което при появата си постепенно разрушава хармонията на Единно и Всичко, тяхната същностна органика. Тази последната остава и приема формата на идеал за постмитологичните духовни форми, недостижим образец и цел. Духът в рамките на митологията живее своята непосредствена пълнота и намира абсолютното удовлетворение от един такъв Вечен живот, който извира отвсякъде и намира себе си навсякъде, във всичко живеещо. Затова онтологичната носталгия по тази субстанциална пълнота и единство на човек и свят е неотменен спътник на културата от стадия на "историческото съществуване на човека" (М. Елиаде).
  
  Съответно на това духовните потенции на човека са събрани в едно всепроникващо чувство, крайно интензивно по своята изява, което одухотворява и твори със самото си явяване и разпростиране. Погледът на архаичния човек непрекъснато твори света художествено-философски-религиозно, това е завършено и актуално проявяващ се човешки и духовен поглед. Субективността тук преди да се е появила е надмогната, в кардинално онтологически план, което по същество е един неосъзнат мотив, стремеж и двигател на постмитологичната култура, искаща чрез субективността да постигне надличния и надиндивидуален Дух, в който тя е снета.
  
  Първоначалното непосредствено единство на духа, което имаме при митологията, по-нататък се разпада на отделните духовни форми, всяка от които със специфичните си средства се стреми да реконструира това единство и да постигне неговата пълнота. Но едва те всичките (и нито една сама за себе си) са в състояние да го постигнат, изразявайки една диференцирана и поради това усложнена духовност на постмитологичната култура. Графически конституирането на духовните форми от общия им корен може отчасти да се изрази със следната схема, която съдържа всички недостатъци на едно схематично и абстрактно представяне.
  
  
  КОРЕНЪТ И РАЗКЛОНЕНИЯТА НА ДУХА
  
  Пунктирната линия в средата е проекция на първоначалното непосредствено единства на субективното и обективното в митологията. Митът и символът са формата на изразяване на поражданите в нейните предели богати съдържания. След разпадането на митологията най-близо до това единство са философията, религията, изкуството. Останалите форми и изяви (нравственост, морал, право и наука) са разположени между двата полюса на субективното и обективното.
  
• 16:01

  2.Понятията на типологическия исторически анализ

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Моята нагласа към "типологизиране" на историята на духа се определя от потребността за прилагане на неемпиричен метод на тази история, който да доведе до разбиран е, а не толкова до материално описание на процеса – защото емпирическото толкова малко дава на разбирането. Това, струва ми се, беше вече обосновано. Тук просто трябва да приложа подхода и да проверя доколко той работи.
  
  Типологическият анализ на историята да духа предполага открояването не на абстрактни схеми, а на конкретни пълноценни представи било за епохите, било за типовете философии, било за философските ориентации и нагласи. Но достигането до самата типология изисква в началото да бъдат въведени понятията, които я подготвят и я правят възможна; това означава, че ще приложа едно съчетаване на логическото с типологическото – ако така може да се каже, защото самата дума "типология" носи в себе си и двата момента.
  
  Ще въведа и ще използвам следните добре известни и работещи понятия:
  
  а.)Принцип на една философия.
  
  Аз вече казах какво представлява той и как може да се добие. Основното беше, че принципът е ядро или средоточие на съответната философия, нещо първо, или начало, от което тръгват е в което се "събират" всички положения на разглежданата философия в тяхната собствена връзка.
  
  б.)Философска система.
  
  В нея принципът се разгръща, подчинявайки на себе си цялото нейно съдържание. Еклектическа, следователно, е онази философия, която не провежда собствен принцип, редополага външно своите положения или пък безразборно смесва принципи или гледни точки.
  
  в.) Епоха на духовната история.
  
  Ясно е, че епохата е отрязък от време, в който духът разнищва определен възел или кълбо от проблеми, а философската мисъл се труди да внесе ред в тези противоречия. Епохата е време, в което духовните форми – всяка според изразителните си потенции – решават някакъв зададен от “духа на времето” или от самосъзнанието на човека възел от проблеми или проблемни ядра, които трябва да бъдат разплетени, за да се узакони промяната на мястото на човека в света или промяната в отношенията на човека към света, себе си и социума, които, вероятно, са настъпили. Другояче казано, в епохата се конституира нова структура на отношения, нов тип самосъзнание, мени се съществено ориентацията на човека към света, като детерминантите на тази промяна трябва да бъдат установени от анализа, стремящ се да разбере историческата реалност на духа.
  
  г.)Парадигма на епохата.
  
  Аз вече отчасти казах какво може да бъде парадигмата. Тя е образецът и формата на духовните образования и се постига чрез съотнасянето на принципите на съществените философски системи на епохата, явяващи се нейно съзнание. Така се образува някакво постоянство или константност от принципи и след съотнасянето им се установяват алтернативите на философското мислене на епохата, а оттук и съответните алтернативи на състоянието на човешкия дух изобщо, в съответните му форми. Смея да твърдя, че всеки определен философски принцип-алтернатива на парадигмата се проявява и в съответствуваща нему форма на изкуството, а също и в определен начин на разбиране на религията, на отношение към нея. Изкуството също се опира на свой принцип или парадигма, но в тази сфера е много трудно той да се търси и осъзнае в понятийна форма. Затова за да се схване принципа на някоя форма на изкуството е необходима философия на изкуството, която е в състояние, използувайки философски средства, да изрази неговия принцип във форма, която може да се мисли. Дори самите художници, за да си уяснят принципите и позицията, от която творят, са били принудени да застават в позицията на теоретици и философи – Новалис, братя Шлегел, Шелинг, Шарл Бодлер, Гьоте и т.н. са примери за това. Поради това аз на основата на философията ще търся парадигмите, защото в тази сфера принципа на епохата е в своята иманентна форма, формата на понятийност, на осъзнатост. Но това не означава, че можем да я намерим някъде в чист вид: нито в отделна философия, нито в тенденция, нито в програмата на някой философ принципите и парадигмите са изразени в същинския им вид. Няма нещо такова, напротив, даже принципът на отделната философия може да бъде познат отвъд нея самата, в един по-широк контекст – като се съпостави с други принципи, с други философски възгледи. Същото е и с парадигмата на епохата – тя може да бъде позната отвъд нея самата, когато се схване като степен в общото развитие на духа. Само относително може да се мисли парадигмата когато се открои константността на нейните алтернативи, а яснота се постига когато алтернативите се обединят в принцип, съдържащ ги всичките тях.
  
  Ще си позволя няколко дедуктивни извода от казаното. Първото и отговор на въпроса: кои са чистите алтернативи на историята на световната философия?
  
  Всяка философия, доколкото е философия, търси определено отношение или единство на субективното и обективното, на човека и света, единство, определено от ония отношения, в които е встъпила човешката субективност със света. Ще приведа една широко известна мисъл на Хегел – не като опит за обосноваване на казаното по "цитатния" маниер - той не е по нрава ми – а просто като ясно свидетелство за истинността му. "Чистото мислене – казва Хегел – се придвижи до противоположността на субективното и обективното, а истинското примирение на противоположността е прозрението, че тази противоположност, доведена до нейната абсолютна връхна точка, сама разрешава себе си, както казва Шелинг, противоположностите са тъждествени сами по себе си, но и вечният живот се състои в това вечно пораждане и вечно примиряване на противоположността... Такава е сега всеобщата нужда на времето и на философията" (144, 3, 609). Хегел, в пълно съответствие със своята система, твърди, че тази проблемна ситуация във философията е дошла тъкмо по негово време, когато философията се "издигнала" до противоположността на субективното и обективното. Но възможно ли е изобщо да съществува философия, в недрата на която да ще е налице тази противоположност? Не, разбира се, и Хегеловата история на философията е потвърждение на това; друг е въпросът, че това отношение през този период (на съвременната философия от Кант и Хегел насам) стига до своята развита форма, т.е. субективното е достигнало до своята пълнота и пълноценност като резултат на предшестващото духовно развитие на човечеството. Но това не означава, че на по-ниски степени (понятията за "ниско" и "високо" са условни, разбира се), дори още з зората на философията, субективното като такова не е било страна на самото отношение. Напротив, именно то дава живот на всички форми на духа, явяващи се самобитни начини за изразяване на вечната противоположност между субективно и обективно. Затова аз разглеждам това отношение като конституиращо начало на цялата духовна история, в частност на историята на световната философия. Оттук следва, че в логически план могат да се обособят следните чисти алтернативи на историко-философския процес:
  
  а.)"Философия на субективността", в която принцип или начало е самостойната субективност, тя е изходна точка на този тип философстване,
  
  б.)"Философия на външно-обективното", изхождаща от принципа на самостойната обективност (ако такава изобщо може да има!) и
  
  в.)“Синтетична философия, обединяваща в единство и цялост субективното и обективното”.
  
  Тези алтернативи схематично и графично могат да е изразят така:Смятам, че е достатъчно казаното вече относно принципите на дадените алтернативи. Трябва да посоча това, че и "философията на субективността", и "философията на външно-обективното" съдържат иманентно в себе си третата алтернатива (единство, синтез на двете реалности). Обособих ги обаче, защото тук става дума за водещи тенденции, свеждащи се до поставяне на акцент върху едната страна на отношението, което – от своя страна – определя нагласата на мислителя, неговата принципна позиция при решаването и разглеждането на самото отношение. Същото може да се каже и за третата алтернатива, за “примирението” на субективното и обективното, което, по думите на Хегел, е самия “вечен живот” на духа..
  
  Подобни водещи тенденции могат да бъдат намерени и в съответните направления на изкуството. Зад всяка от изброените по-долу тенденции или направления в изкуството стои определена ориентация към отношението субективно-обективно, това се отнася за класическото изкуство и класицизма, за различните видове реализъм (от типа на Достоевски и от типа, да речем, на Тургенев, Толстой; от типа на Данте или Шекспир), за натурализма, романтизма, символизма, импресионизма, експресионизма, абстракционизма и пр. “модернизми”. Поради доминирането на съответната нагласа и позиция се обособяват епохите на изкуството, методите на художествено отношение и творчество, стиловете и пр.
  
  Отношението към религията също може да се обуславя от тези принципи-алтернативи, но то е опосредствано от философията и зависи твърде много от философските нагласи, от философския мироглед. Но и в самата история на религията от възникването й могат да се проследят тези алтернативи в тяхното обособяване и разгръщане. Затова Христовата религия съответства на такъв етап от развитието на самосъзнанието и духа на човека, който дава основание да я наречем, в съгласие с Хегел, религия на свободата.
  В светлината на казаното могат да бъдат обособени и типовете философстване, което също за нагледност може да бъде представено графично:
  
  Условният характер на подобни "класификации" е безспорен, но те въпреки това спомагат за ориентиране в основното на философските нагласи спрямо света. Декарт издига положението "Мисля, следователно съществувам", но Жан-Жак Русо му опонира със своето “Чувствам, следователно съществувам” - и техният задочен спор съвсем не е случаен, зад тези две изказвания стоят диаметрално противоположни позиции по кардиналния проблем за отношението човек-свят, субективно-обективно. Накрая Артур Шопенхауер "прекратява" спора със своето "Искам, следователно съществувам" и така дава трета алтернатива на разбиране, която в определен смисъл "снема" другите две.
  
  Дали разумът – като единство на мисъл и чувство – или пък волята в разбирането на Шопенхауер, волята за живот, е "синтетичната" алтернатива, преодоляваща крайностите на субективното или обективисткото философстване, е въпрос, който тук не мога да решавам – тъй като това е проблем на съвременното философстване, обсъждането на който предстои в бъдеще. Казаното дотук бяха само следствия на принципа, които счетох за нужно да изведа.
  
• 15:58

  1.Потребността от този анализ

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Дотук беше осъществен един чист логико-дедуктивен анализ. Първото, което води до необходимостта от исторически анализ, е потребността да подкрепя теорията с "материя" – за да не се окаже че той е чиста конструкция, на която нищо не съответства. Това е общо съображение, но и то трябва, да се отчете.
  
  Но има и една друга потребност, която не може да бъде отмината. Тя се свежда до това, че съществата едно друго фундаментално отношение, това на човека към духа, което трябва специално да бъде изследвано. Това отношение е вторият значим аспект на всяка сериозна теория на духовната култура, който трябва да бъде оценен съобразно неговата значимост. Този значим аспект е предмет на анализа, който предприемам.
  Преди да започна същинската работа искам да се спра на някои формални пречки, които могат да бъдат използувани като възражения.
  
  Най-напред някой може да каже: “Щом като разглежданото отношение е човек и дух, то излиза, че духът е битие и реалност. Но това е идеализъм и пр.”. Някои мислят точно така и затова съм длъжен да му отделя известно внимание.
  
  Духът съществува – това е една истина, която не предизвиква съмнение у човека, който не робува на някои криворазбрани предубедения, изолиращи го от духа. Ако имаме подобаващо отношение към човека - винаги цел сама по себе си, не средство! – трябва да разберем дълбоките вътрешни основания на човешкото, почвата, от която то израства. Духът е реалността, която е основание на човешкото и на субективното като самобитност, родствена на Духа и затова притежаваща дух. Отрицанието на духа е отрицание на свободата, която е същност на духа, на истината, която прави духа свободен, на красотата и доброто като висши ценности за човека. Духът не изисква да бъде “признаван” подобно на някакво благоволение, защото реализмът изисква само той да бъде разбран и дори почувстван; не разсъдъкът е водещото за философията, а разума, който е органон на духа.
  
  По-благоразумно било духът да се схваща като епифеномен, като идеалност, но не като съществуваща действителност – и за подобна нелепост бяха изписани тонове нещастна хартия. “Защото къде е доказано, че идеалното не е реално, а е само “квазиреално”; само матерната била "обективна реалност" и нищо друго не съществувало – се твърди в една безсмислица, представяна като откровение на личност, която е образец за дилетантизъм във философията. Безсмислица, защото в това, което се нарича обективно, е вградено субективното – в противен случай нямаме, правото да го наричаме обективно; нещо повече, и "обектът" е релационно понятие, включено в системата на субект-обектните отношения, и затова се мисли само в нея. Затова обективното в такъв случай е плод на тези субект-обектни отношения, в които водещото е самостойната и активна субективност. В такъв случай кой ни дава правото да говорим, че обективното е "съществуващото вън и независимо от нашите усещания и пр."?
  
  Духът бил "сътворена реалност" и затова стояла “по-долу” по битийност от материята, която единствена имала истински битиен статус. Никой тук не засяга битийния статус на т.н., материя, която, впрочем, е едно нищо, ако не бъде включена в системата на представи и релации на субекта – едва чрез които тя добива смисъл и значение. Затова онези, които държат на абсолютната "първичност" и "независимост" на материята, все още не знаят даже какво е това материя, а само имат вътрешна, субективна склонност към нея, една безсъзнателна увереност, която поставят безкритично в основата на своите теории. Такава една смътна увереност в материята нищо не струва, тя не може да се поставя като фундамент на теория, при това и тя е субективна, което още веднъж показва първенството на субективността даже и при "заклетите" материалисти. Следователно "сътворената реалност" се оказва... материята на материалистите, а не духа, който под формата на философия, изкуство, религия, култура е най-реалното и действително нещо в този иначе безсмислен свят – безсмислен ако се откъсне от човека и ако бъде превърнат в “нещо в себе си”, неподатливо за човешко проникване, а значи и лишен от смисъл за човека. Едно философско есе или една картина, нарисувана от художника кристализирал или обективиран човешки дух в неговата субстанция – и затова от нас се иска само да го разглеждаме в неговата истина, т.е. да видим него това, което той е.
  
  Значи напълно ефимерна е "опасността" от идеализъм – дума, безуспешно подлагана на безжалостен остракизъм десетилетия наред от хора, по начало лишени от философски дух. Всъщност приемането на реалното за това, което то е, е реализъм и реалистичност, нищо повече. Ако сме развити дотам да "признаем" духовната култура на човечеството за съществуваща действителност и реалност, израз на човешки дух, то това означава че сме реалисти. Но културата на духа не изисква "признаване" от нас, по-важното е тя да ни признае. Ако не ни признава ще си останем "занимаващи се с философия", а не философи, а това е печално. Духовната култура съществува дори и тогава, когато “целия свят” се изправи срещу нея – най-убедително доказателство за това е периодът на комунистическите изстъпления против културата.
  
  Смисъл на предприетия по-долу анализ е установяването на естественото тъждество между логическо и историческо. Ако едно такова съвпадение се постигне то това ще означава, че теорията не е изкуствено "сконструирана", а е същност на живата история на ставането на човешкия дух в неговите необходими форми. Значи духовната история е изявата на човешката самобитност във формата на налични духовни структури и образования. Тук именно се проявява – чрез отношението на човека към тези структури – онова отношение на човека към самия себе си, което аз обособих като едно от градивните отношения на човека, лежащо в основата на самите духовни форми – всяка от които е синтез на тези коренни отношения. В отношението на човека към духа и неговите образования отношението “към себе си”, което там не можах да уловя в изчерпателен обем поради сложността на чисто дедуктивната представа за него, в системата “човек-дух” се изявява като непосредствено отношение на човека към себе си: нали духът и формите на културата са "самосъзнание" на човека? В духовните образования се изявява формиращата се същност на човека – и едва на тази почва е възможно отношението на човека към самия себе си.
  
  В духовната история отделните духовни форми се намират в изключително сложно преплитане и взаимовлияние. Аз вече в теоретичен план отчасти разгледах причините за това. Тук, в историческото допълнение на този анализ, могат да се откроят допълнителните аспекти на тези взаимоотношения, при това в по-голяма конкретност и дори образност на тези връзки.
  
  Но коя от трите синтетични духовни форми сега мога да подложа на типологически исторически анализ? Не е ли неизбежно и трите едновременно?
  
  Смятам, че независимо от предимството и трите форми да бъдат анализирани в тази част, мога обаче да се задоволя с анализ на едната от тях. Причината е, че на основата на такъв анализ могат да се покажат съществени тенденции и на останалите. Освен това аз тук нямам практическата възможност да осъществя цялостен анализ и на трите духовни форми както поради неосъществимостта на един такъв замисъл, така и поради липсата на специални, проучвания, особено що се отнася до – по съответния начин написаната – история на религията. Поради това аз съм принуден да проверя теоретичните си положения на примера на една форма, и затова нека тя да бъде философията – поради едно допълнително и решаващо обстоятелство.
  
  Защото философията,бидейки понятийна форма на изява на човешкия дух, позволява, ако се задълбочим върху нейната история, да бъдат схванати същностни черти на духовната история изобщо. Ние ще видим, че парадигмата на епохата на духовната история бива осъзнавана, т.е. изразявана в най-адекватна форма (в смисъл на принцип) тъкмо във философията. В изкуството, макар да го има същото под формата на представяне и интуитивно предчувствие, липсва теоретическа рефлексия, която позволява принципа на епохата да се открои във форма, която позволява да го мислим. Затова ако искам да осъществя един анализ като принципна, типология и история на духа, то по необходимост трябва да го направя на примера на философията.
  
  Но това ще ми позволи да правя тук-там съществени аналогии: в областта на изкуството и религията, стига те да се изискват от същината, на работата. Има епохи, както ще видим, в които доминанта на духа е не философията, а религията или изкуството. И тогава аз, разбира се, ще бъда принуден да говоря за тях, а също и да показвам защо това е така. Поради това философията ще бъде оста на историческия анализ, около която, подобно на планетна система, трябва да заемат своето място и останалите духовни форми. Именно така трябва да се опитам да намеря свой път към звездната система на духа.
  
• 15:56

  6.Духовните форми в XX век. Митотворчеството

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Така поставен, въпросът се нуждае от специално изследване, което тук не мога да предприема. В историята на духовното развитие е заложена една тенденция към приближаване на духовните форми и взаимно влияние между тях, която е другата страна на диференцирането и на самостойното им развитие.
  
  През вековете на тяхното развитие духовните форми взаимно се допълват и всичките – взети заедно – дават едно тотално и универсално човешко отношение към света и към човека. То се интегрираше отчасти от философията, чиито изразни възможности позволяват едно такова интегриране. Тук обаче става дума за тенденция на взаимно преливане на духовните форми в единна универсална форма, която, по примера на древната, с право можем да наречем нова митология. Това е тенденцията не завършено състояние, и тя се прояви най-ясно в XX век. Аз ще се опитам да дам едно разбиране за причините на този процес.
  
  Съвременните духовни форми по свой начин изразяват един и същ принцип на епохата, този на самостойната субективност. Както ще бъде показано в следващата част на това изследване този единен принцип предопределя единство и в начините на организация на съдържанието, което всяка духовна форма е в състояние да побере. Този принцип задава възможността за дълбока родственост на изразяването, което от своя страна конституира тенденциите към обединяване на самите форми, към размиване на строгите граници между тях. Дори и науката не е безучастна към този процес и опитите; й да влияе върху другите форми чрез своята позитивна нагласа илюстрират това.
  
  Например модерното изкуство поради природата му най-плътно се доближи до принципа на епохата – господство на сама по себе си дадената субективност – и това го превърна в най-мощната духовна форма на XX век. Съвременното изкуство се отличава с изключително богатство на изразни форми, насочени от стремежа по-пълно и адекватно да изразят принципа на епохата – символизъм, импресионизъм, абстракционизъм и постмодернизми. Това съответства на уловената още от Хегел същност на модерното изкуство, свеждаща се до това, че “нов светец на изкуството става HUMANUS – дълбините и висотите на човешката душа като такава, общочовешкото в радостите, в страданията, в стремленията, деянията, съдбите" (142, 2, 431). Но този е и принципът на модерния дух изобщо.
  
  Защото и във философията, съобразно нейната специфика, се извърши нещо подобно. От Кант насам, който възвести, че "попрището" на философията е човекът, като се мине през Шихте, младия и стария Щелинг, Киркегор, Шопенхауер, Достоевски, Ницше и се стигне до плеядата блестящи мислители на XX век, може да се улови като водеща тенденция и за философията интереса към самостойната субективност на човека, изразяването й с адекватни на нея средства. Модерната философия разработи всички възможни алтернативи, чрез които можеше по-адекватно и цялостно да се схване и изрази със средствата на философията това общочовешки значимо съдържание, т.е. да се разгадае тайната на човешкото битие, битието-на-човека-в-света. В името на тази висша потребност на духа философията, за да обогати своя поизтъркан инструментариум, се обърна към арсенала на изкуството, а самото изкуство, от своя страна, стана твърде философично. Прав е, изглежда, Новалис, написал: “Разделянето на философа и поета е невъзможно и е във вреда за двамата. То е признак на болест и болезнена конституция”.
  
  В този процес на взаимно преливане между духовните форми даже и научното познание, както казах, не остана настрана. Фундаменталните теории на съвременната наука, за да изразят съдържанието си, прибягнаха до неопределените, но гъвкави понятия на философията и дори на изкуството – да си спомним "красотата като критерий за истинност" на една научна теория, който бе предложен от Айнщайн. Конструктивизмът и абстракционизмът на множество научни теории – проверяемостта в експеримента беше забравена! (127) – показва, че е налице тенденция към сближаване на науката с останалите форми на духа.
  
  Въпросът значи е: тези тенденции не обозначават ли потребността от възникване на някаква универсална духовна форма, позволяваща да се изразява в нещо единно цялото субстанциално съдържание на самостойната субективност? Каква може да бъде тя? И няма ли такава форма отново да бъде митът?
  
  Нека засега този въпрос да остане открит…
  
• 15:55

  5.Научното познание

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  То се появи най-късно, макар още Талес да е бил астроном-звездоброец – но не потръгнало много на първия учен, защото, вглъбен в небесната необятност, паднал в една дупка. Известно е и това, че някаква стара жена, която се случила наблизо, му рекла тези показателни спрямо учените думи: “Как ти, който не виждаш това, което е пред краката ти, ще видиш онова, което е на небето!”.
  
  Тези думи и до днес са останали емблематични за високомерното съсловие на учените. Хегел, почитател на науката и разума, близо 2500 години по-късно адвокатствува в полза на първия физик така: "Народът се надсмива над подобни неща и има предимство, че философите не могат да му се отплатят със същото. Но хората не разбират, че и философите се надсмиват над тях, защото те, разбира се, не могат да паднат в рова, понеже веднъж завинаги лежат в него – понеже не поглеждат към по-висшето..." (144, 1, 277). Но когато Аристотел постави началото на много науки научното познание започна да набира сили, получи мощен тласък през Възраждането и по-новото време, за да достигне до съвременния си триумф и даже хегемония. Заедно с развитието на това познание започнаха да се свързват много и съвсем безпочвени надежди с него, а също и да се забравя опаката страна на това неудържимо развитие. "Онова, което наричаме днес наука, се разлива като неясна мъгла, разкривайки, че ние, цивилизованите, със знания станахме богати, а не с мъдрост" – пише К. Юнг.
  
  Аз тук няма да се разпростирам върху спецификата на научното познание, относно която едва ли може да се каже нещо ново. Ще се задоволя с прилагането на принципа.
  Науките са израз на чистото познавателно отношение и следователно добиват знания (данни, закони, теории и пр.) за външното безлично съществуващо – "такова, каквото то е". Тя е единствената монотична форма, защото се опира само на един коренен тип отношение, изразява само него. Поради това науката “разкъсва”, “надробява” света, единното съществуващо на области, аспекти и детайли, създава мъчносмилаем за човешката душа инструментариум – за да не ни каже в крайна сметка нещо много дълбоко и смислено за този свят. Тя абстрахира и схематизира, опирайки се на “закона за основанието” (Шопенхауер), разсъдъка и формалната непротиворечива логика, създава хилави понятия и пр. – чрез което някои души удовлетворяват любопитството си, стремейки се да разберат неща, които от една по-висша позиция не са толкова интересни. За най-важното обаче науката мълчи и нищо не може да ни каже. В това няма нищо лошо (има дори полза, приложимост в техниката на такива знания!), стига обаче науката да знае добре собствените си граници и ограниченост – която още Кант й посочи, а Шопенхауер каза всичко съществено за ограничеността, в която науката навеки е окована, макар да не иска да го признае.
  
  Другото, което може да интересува философския анализ на науката, е това че тя търпи мощни въздействия от страна на културата – тъй като е потопена в духовната атмосфера и среда, определяна от съвременното развитие на философията, изкуството, религията. В този смисъл нейните знания не са само плод на познавателните й отношения към света, а са също така вътрешно, от страна на културата, обусловени. Но науката не е в състояние да поеме в своята форма тези многообразни въздействията ги редуцира само до онова, което се вмества във "фунията" на нейната чисто познавателна нагласа.
  
  Науката по този начин канализира познавателните сили на човека в една посока и поради това достиженията й са безспорни. Обаче претенциите към другите духовни форми, правени от позицията на позитивистичния канон на науката, са абсолютно безпочвени – както това вече беше показано.
  
• 15:52

  4.Религията

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  В областта на религията трудността за сериозен анализ е най-голяма поради спецификата на тази духовна форма, водеща до неподатливост за логическия и рационален анализ. Другото обстоятелство е допълнително и то се свежда до изключителната обремененост на широкото съзнание (и философското) от множество предразсъдъци, догми и предубеждения спрямо религията, упорито вкоренявани и натрапвали му от материалистическата и атеистична господстваща доктрина на комунизма. Трябва да изходя от тази даденост на съзнанието защото тя се проявява и в съвременните опити да се променя отношението към религията.
  
  Разпространеното и насаждано отношение към религията се опира върху няколко крайно опростени и елементарни представи, които то намери в някои тук-там казани от Маркс и Ленин изречения, и особено на цялостната им враждебност към религията, стигаща особено у втория до някакъв сатанински бяс. На основата на това се опитваха "философски" да обосновават войнствуващата доктрина на т.н. “научен атеизъм”, който достигна до открито мракобесие – каквото историята не познава.
  
  Отломките на марксовото схващане на религията, които се съдържат в упоменатата обременена представа, насаждана така усърдно, но и безуспешно, са следните. Първата е прословутото "религията е опиум за народа", след това иде "обяснението", че тя е "изопачено, илюзорно съзнание", "извратено съзнание", "масова психоза" или “народно умопомрачение”, дължащо се на невежеството и, накрая, “социална юзда”, измислена от богатите за бедните. Зад тези жалки твърдения стои, както ще видим, едно крещящо неразбиране за това какво е религия. В случая е безинтересен аспекта какво целеше тази представа, натрапваш като единствено "научен" атеизъм, "най-вярно", “най-правилно” отношение към религията и която беше натрапван дори с насилие ("аргумента на тоягата", основен метод на превъзпитание, използуван от комунизма в изминалите времена). "Научният атеизъм", подкрепян от милиционерски мероприятия, не постигна целите си, но нихилизма по отношение на ценностите на вярата, който стоеше зад неговите изстъпления, доведе до катастрофални поражения за съзнанията, нравствеността и културата.
  
  Затова фундаментът на тази представа е по-дълбок, той се свежда до неразбиране на вярата, пораждано от превратно схващания разум, или по-скоро от едно преувеличено, неадекватно отношение към знанието.
  
  Попитах преди време един студент: “Има ли Бог?” и той, вероятно за да ме "подкупи", без замисляне рече: "Разбира се – не!". Попитах го защо мисли така, а той разтвори вдигнатите си ръце и рече: “Цялата наука убедително доказва, че Бог няма!”, а след това се ухили на моето неразбиране. Рекох му, че не разбирам как така науката доказвала това, той нищо не каза, а после го попитах как може да асимилира например това: ако сега небето се отвори и Бог му изпрати една гръмотевица по главата за тия думи, то какво ще каже тогава, а той: "Няма такава опасност, на никой досега това не се е случило!". Дори и да станело – "абстрактно погледнато" – то това щяло да бъде илюзия или мираж. Не можа да обясни обаче как така ставало че науката доказвала че Бог няма. Писах двойката на умния физик, той ме наклевети "там, където трябва", но въпросът си стои: защо тия хора мислят така?
  
  "Доказано" било, че Бог не съществува. Можем ли да имаме знание по този въпрос? За мислещия човек въпросът е ясен: не може. Кант някога убедително доказа, че теоретическият разум се заплита в неразрешима антиномия, когато дръзне да съди по този въпрос, както и по някои други – за свободата, за безсмъртието, за безкрая. 3нание за това има ли Бог или няма Бог не можем да имаме – и тук нито една наука не ще ни помогне. Този въпрос е област на друга човешка способност, твърде различна от знаенето, и това е вярването, вярата. (виж 42). "Аз вярвам, че Бог съществува!" (или “Няма Бог!”) – това са непоклатими положения и тях нито един разсъдъчен или "разумен" аргумент не може да докосне. “Бог трябва да съществува, иначе целият морален ред ще пропадне!" – това е последното, което може да каже разума като аргумент за съществуването на Бога. Разумът и вярата са независими – това е доказано от поне десет века насам, но то не свидетелствува нито за превъзходството на разума, нито за непълноценността на вярата.
  
  Човешката душа притежава една уникална способност, изразяваща истинска и чиста човешка потребност – вярата. Абсолютният нихилизъм също е теология, чиито бог е Нищото. Няма човек, който да не вярва в нищо, той просто вярва в Нищото. Просветеният XVIII век измисли най-парадоксалната вяра – вярата в Разума – не отчитайки, че разумът не се нуждае от вяра. "Вярвам, защото е абсурдно!" – е изрекъл един мъдър човек преди толкова време и е прав. Робеспиер се опита да насади нов бог в съзнанието на хората – учредявайки култа към Върховното Разумно Същество – не подозирайки, че един от предикатите на "стария" Бог е не само разума, но и мъдростта. Ницше – върл Антихрист и най-голям приятел на “нашите” научни атеисти (но по-умен!) – вярваше в Свръхчовека, защото знаеше, че ако се вярва че "Бог умря!" следва неумолимо “Да живее Свръхчовека и неговия пророк Заратустра!” и... да се вярва в него. Той дори не се посвени да напише "нова библия", която се оказа философско и художествено произведение, най-талантливо и красноречиво доказващо потребността от вяра за човека (81).
  
  Маркс вярваше в теоретическата си Абстракция, като я наричаше "Идеал" на комуната и за да повярват на него учреди една разсъдъчна митология – тази на комунизма – донесла толкова поражения на човешките същества и на човечността. Неговата "вяра" в абстракции доведе до възникването на едномерно съзнание, което чрез пропаганда и сила се опита да парализира волята и съзнанията на човешките същества; висшето, което комунизмът успя да постигне, е един не срещан по-рано нравствен нихилизъм и аморализъм.
  
  Достоевски – православният християнски мислител – осъзнал антиномията на Кант, даде най-убедителните доказателства против съществуването на Бога – каквито нито един атеизъм не можа да измисли – защото не се боеше че Бог може да бъде детрониран в човешките сърца. За благодарност "научните" атеисти, не разбрали го, го обявиха за "реакционер" и "мракобес" – вместо да му са признателни. Те тръгнаха от войнствуващия материализъм на Ленин във всичките си ексцесии срещу религията, които самият той бесовски разпалваше – защото вярваше в "Гения" си, т.е. в болестта си.
  Модерният екзистенциализъм вярваше в Свободата, а д-р З. Фройд – един умен атеист – предпочиташе да вярва в Нищото, преобличан от него в привлекателна научна форма. Впрочем и за Сартр Нищото е корен на свободата.
  
  Затова едва ли има човек, който ако не вярва в Бога, да не вярва поне в Доброто, Идеала, Справедливостта, Истината или – ако тези абстрактни ценности не удовлетворяват неговия "дух" – да не вярва в непосредствени неща като Секса, Храната, Виното. Какъвто е човекът – в това и вярва.
  
  "Коварно" нещо е вярата – щом си човек, вярваш. Можеш да вярваш и да се прекланяш освен пред Идоли и Фикции и пред Властта, Парите, Успеха. Можеш да вярваш в Нищото, но не можеш да не вярваш в нищото и това някому се случи, то тогава изходът е самоубийството, но при него те чака озъбен Страхът (Кирилов, “Бесове”). Но щом повечето хора живеят, значи вярват. Но вяра ли е вярата в изброените абстракции и фикции? Истинската вяра не е ли само вярата в Бога?
  
  И Достоевски, и Ницше, и модерният екзистенциализъм рефлектират върху кардиналната дилема, от която се определя, изглежда, вярата: "Свобода срещу Бога" или "Свобода с Бога". Този въпрос не може да бъде отминат с мълчание от нито една сериозна философия на живота и от нито една философия на човека. Оставен на самия себе си, съвременният човек търси духовни опори, които да подкрепят вярата му в живота или вярата му в Бога, източникът на живота. Затова Хегел беше прав когато въстана против суетната свобода на “дадената сама по себе си субективност” (142, 2, 325) на романтиците. Но той не беше прав когато сметна, че тази самостойна субективност е преднамерена или е израз на "каприз" на незнаещи какво искат индивиди, "нямащи желание да изпълнят душата си със субстанциално съдържание" (там) и които, след като измачкат живота си като кърпа след ядене са готови веднага да я захвърлят, т.е. да се самоубият. Същевременно той беше против онези, които подобно на Новалис се опитваха да се спасят като се вживяваха в субстанциалното на минали епохи – например като се “покатоличат” (дума, казана от Хегел – един неосъществен протестантски пастор). На Хегел му оставаше само да схване че това е закономерен поврат на духа – и той на много места го мислеше тъкмо така, но по теоретични подбуди трябваше да го представя за "суетна субективност". Всъщност се касае за разбиране на този стадий на самостойната субективност като висш стадий на духовната история, а той е и наша съвременност. Решението, което Хегел тогава предложи – единство на субективното и обективното в духа – е истинното, но то, бидейки диалектическо единство, не изключва противоречието, а го предполага. След Хегел вътрешните колизии на човешкия дух, на сама по себе си дадената субективност на човека се задълбочиха, довеждайки до големи опустошения “невиждана трагедия” (с последния израз Хегел определя краха на романтическите надежди, свързан с падането на Наполеон). Тази трагедия се мислеше тогава като крах на романтическия мироглед и ценности, като тържество на материализма и пошлостта. Но тази трагедия се изрази най-вече и в отношението на съвременния човек към вярата и религията. Това отношение е изпълнено с невиждани парадокси, пред които разсъдъкът немее. Религията не е “буржоазна отживелица”, нито парадигма само на Средновековието, тя е вечна духовна форма, която нищо друго не може да замени. Същото може да се каже и за вярата в Бога. Същевременно ясно е, че атеизмът, пък бил той и "научен", точно по тази причина не можа и никога няма да създаде ценностна система: той няма корени в субстанциалното на човешката душа, а неговите "вери" са дупки в празното и екстаз от нищото, т.е. са само страст на плоската и нямаща понятие за себе си душа.
  
  "Просветените" рационалисти вярваха в... Разума, а техните безбройни последователи днес вярват, кой знае защо, в Науката. Ако разбираха разума истински, те щяха да усетят, че разум и вяра не се отричат взаимно, а органически се допълват, съставяйки цялостната душа на развития човек. Разумът не се нуждае от вяра, но и вярата си има свой разум и свой логика. Вярата не е неразумна, както си представя разсъдъчното мислене, превръщащо своята ограниченост в мярка за всичко. Ирационалното може да бъде свръхрационално – да не забравяме това, макар то да не може да се докаже. В него може само да се вярва.
  
  Шопенхауер, разбирайки тези неща, предпочете да ги отстрани с една вяра в Живота, Тялото и Волята – с което постави началото на най-разпространената "религия" на XX век с многочислени тълпи поклонници, огромната част от които не си дава отчет в какво точно вярва. Защото тази вяра е успокоителна и упоителна. Но в края на своята велика книга Шопенхауер призна, че животът сам по себе си достига до своето отрицание, до отрицанието на волята за живот, която чрез квиетизма достига до резигнация. Затова той видя в квиетизма някакво подобие на спасение – Шопенхауер беше примерен ученик на Буда. Будизмът обаче също е особена религия...
  
  Излиза, че вярата е нещо "най-реално" (Достоевски) и представлява една чисто човешка и духовна потребност, а религията и атеизма в такъв случай са две диаметрални форми на вярване. Какъвто е човекът, в това той и вярва: в Бога или в Нищото, в Битието или в Смъртта.
  
  А какво е вярата?
  
  Това е твърде сложен за рационално представяне въпрос, нуждаещ се от обширно специално изследване. Тук мога да кажа само следното, опирайки се на принципа на разбиране на духовните форми, който прилагам.
  
  При изследването на този въпрос принципът е: вярата е синтетична духовна способност или феномен, израстващ на основата на познанието, оценяването и идеалното преобразуване на света, като при нея доминира тъкмо последното, здраво свързано с чувството, с ценността. Това не означава, че Бог като "предмет" на вярата е създаден от човека и от човешката вяра; то означава че човекът създава вярата си в Бога, проправя своя път към Бога чрез вярата. Чрез вярата човекът твори себе си като цялостно човешко същество на основата на порива за сливане с идеала за човечност, въплътен в Бога – висшата реалност за човека. Чрез вярата човекът се добира до представата за предназначението си на този свят, до неизразимата другояче истина за този свят и затова във вярата и религията човек единствено стига до идеята за свобода, до самосъзнанието за свобода – определящо живота съгласно неговото предназначение. Това е налице в Христовата религия и във вярата в Христос – която затова се разбира и определя като религия на свободата.
  
  Вярата се корени в изключително дълбинни структури на субективността на човешкото съществуване и на човешкия дух, които обективират структурите, резултат на сливането на трите коренни типа отношение на човека към света и към самия себе си. Тази синтетичност на трите човешки отношения в своята реалност не е нищо друго освен вяра в Бога.
  
  Ясперс пише така: "Без вярата в Бога вярата в човека се превръща в презрение към човека, а като следствие на това – в загуба на уважението към човека като човек и, накрая, в равнодушно отношение към чуждия живот, използуващо го като средство и унищожаващо го" (по 161, 51). Ето затова тези, които в XX век се заеха да детронират Бога и да изкоренят вярата в него – представяйки утопията си като "хуманизъм-комунизъм" – стигнаха неизбежно до най-голямото варварство спрямо човешките същества и тяхната свобода, което историята ще запомни.
  
• 15:49

  3.Изкуството

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  В този дедуктивен анализ на изкуството аз пак ще изходя от разбирането за коренните или чисти типове човешко отношение, т.е. от своя принцип.
  
  Подобно на философията изкуството е синтетична духовна форма, която свързва по особен начин чистите отношения на човека към света и към себе си. Но преди да изявя особеността при него трябва да се спра накратко на някои предубеждения спрямо изкуството.
  
  Изкуството било "отражение" на действителността под формата на "художествени образи" – пише навсякъде, дори и в енциклопедиите, без, впрочем, да се уточни за коя действителност става дума. Освен това то било и “преображение” на тази хипотетична действителност при помощта на фантазията. Отгоре на това изкуството било два "вида" – правдиво и неправдиво, реалистично и формалистично, и тук вече човек не знае къде да слага кавичките. Всичкото това ни се поднася като "висшата истина за изкуството, при това дадена така често под формата на ужасна еклектика и схоластика. Тук става дума за теоретичната страна (виж 84) на естетиката, наречена кой знае защо “марксистко-ленинска”, а когато нейната хаотичност се пренасяше на емпирично ниво, в областта на т.н. изкуствознание и литературознанието в тази област човешкият разум не може да проследи всички противоречия, камо ли да ги опише. Този неописуем хаос се дължеше на едно основно неразбиране на това що е изкуство.
  
  Мойсей Каган, при който имах шанса да специализирам естетика в Петербург, проправи пътя към едно по-дълбоко разбиране на изкуството, макар че работи във време, когато разсъжденията не бяха разрешени – ако са "прекалено" свободни, недогматични – даже и на университетските професори, ако са имали лошия шанс да се родят "зад стената". Към неговото разбиране на изкуството, разработено под формата на система – той изхождаше от типовете отношение на човека, но ги нарече "по-материалистично" дейности! – аз нямам принципно какво да добавя, може би само онова, което той не можеше да каже, макар то да прозираше зад неговите твърдения. Той даде и разработи един принцип за разбиране на изкуството, продуктивен и за другите духовни форми, като се бореше страстно срещу всякакви вулгарно-социологизаторски и банално-гносеологизаторски интерпретации, които тогава минаваха за естетика, за последна дума на "науката", при това, кой знае защо,... най-благонадеждна.
  
  Ясно е, че да се схване изкуството като "отражение" на действителността не означава нищо друго освен принизяването му до нивото на прост израз на обикновено познавателно отношение към света. Това се извеждаше като принцип, фундамент, конституиращо начало – нищо че подобно схващане коренно противоречи даже на понятието за изкуство, в което е заложено “правенето”, "майсторството", “създаването”, "умението" и творчеството конституиращо нещо ново, небивало, от друго естество, продукт на свободната активност на художника. Съобразно подобен принцип всякакви умувания по-нататък за различия между художествен и познавателен образ не можеха да разклатят тази наивно-материалистическа нагласа, унищожаваща интимното и спецификата на изкуството. Имам предвид разсъдъчните определения от рода на това че изкуството освен отразяване било и творчество, и съзидаване, и самоизразяване, и знакова реалност, и проява на гениалност и пр., говорещи за механичност и еклектичност на такава външна интерпретация на изкуството. Дори и примера на натуралистическото изкуство, избуяло през втората половина на XIX век под мощното въздействие на позитивистичния канон, както и опитите му да реформира из основи изкуството – безплодни, впрочем – не можаха да разклатят тази наивна нагласа, на която мнозина робуваха, а дори и днес продължават още да й отдават длъжното подобно на данък. Разбира се, те не можаха да кажат нещо смислено по таза причина за реализма, за художествените ценности, за тенденциите и духа на съвременното изкуство. По същата причина "най-силните" им аргументи се оказаха, естествено, политически и идеологически; това обаче беше сламката на давещите се. А относно това що е изкуство, реализъм и подобни принципни въпроси не може да се говори смислено без една общофилософска основа, която тогава изцяло липсваше или поне беше съвсем неадекватна. Едва през 70-те години ледовете започнаха да се пропукват, израз на което е в частност и концепцията на Мойсей Каган.
  
  Изкуството е израз на едно синтетично художествено отношение на човека към света и към самия себе си, което органично свързва познавателното, ценностното и преобразуващото чисто отношение. Художественото отношение е развитото до степента на духовност естетическо отношение на човека, което също синтезира тези три чисти отношения. Следователно познавателният компонент не само че не е единственият, но той няма никакво самостойно място; той се преформира в сплавта, образувана от трите отношения, и затова да се говори за изкуството като “отражение” означава нищо да не се казва. Нещо повече, ако говорим за доминанта, преодопределяща спецификата на изкуството като духовна форма, то такава ще се окаже не познанието, а ценността. Действително, ценностното отношение, представляващо субективно-емоционално и чувствено преживяване, е доминантата, задаваща квинтесенцията на типа одухотворяване, какъвто се явява изкуството. При това съзидаващият компонент, творчеството като своеобразна практическа насоченост, също е изведен на преден план като друга водеща страна на художествената активност на субективността. Затова "познанието" на нещата такива, каквито са, е подчинен двойно момент, произтичащ от ценностното им преживяване, от вживяването на субективността в тях – чрез което "животът познава живота" (Дилтай) – от една страна, и творческото преформиране на това вътрешно съдържание от душата на художника, от друга страна. Съдържанието на изкуството, следователно, не е "отразено съдържание" - впрочем, само при плагиатството имаме отразяване и копиране! – а е съдържание, продуцирано от субективното; животът на субективността не е някаква "външна действителност", която след това да се "отразява" наготово; когато се говори за "свят" същината на работата принципно не се променя. Художникът като свободна творяща субективност намира всички съдържания, подлежащи на оформяне, в своята душа, те са съдържания на неговата душа (виж 142, 2, 450). В тези съдържания са проецирани всички ония съдържания, които могат да бъдат добити от външно-обективното, но не като такива, а като влезли в неговата субективна самост, видени по един изцяло субективен начин. Художественият образ е такава форма, която позволява да се изразят тези субективни, т.е. интерсубективни съдържания в конкретна сетивна форма като произведение на изкуството. В тази форма те получават своето битие на духовни обективирани "продукти", достъпни за естетическо възприемане и съзерцание. Затова – както романтиците първи ясно разбраха – "предмет" на изображение от изкуството е душата на гениалната субективност на художника; това е единственият непосредствен и достоен предмет на художествено пресъздаване. Външният свят присъствува само в своята дълбока субстанциална връзка с вътрешното, интимното на душата на художника като "всеобща душа". Тази душа с нейните знания, мисли, страсти, чувства, вярвания, желания, нагони, импулси и пр. е неизчерпаемото богатство за изображение от изкуството и затова всеки истински художник е дълбаел в тази съкровищница на своя дух – защото при него тя е развита до формата на всеобщност, на интерсубективност, т.е. придобила е духовно измерение и е станала "резервоар" на енергия и активност.
  
  Духът на гениалния художник е всечовешки дух, а всяко изкуство, което с основание е било наричано изкуство, е самобитен начин на изразяване на духа, а оттук и на интерсубективното. Значи реализъм е адекватното и истинното изобразяване на субстанциалното съдържание на субективното като общозначимо и всечовешко; затова всичко друго, което толкова време се разбираше като "реализъм", било "критически", било "социалистически" и пр., не е нищо друго освен натуралистически илюзионизъм. (В светлината на казаното изглежда, че “социалистическия реализъм”, "партийно-класовият реализъм" е, следователно, израз на истинно изобразяване на някаква “социалистическа” душа и субективност на художника – ако може да се говори за такава, а "партийно-класовостта" на тази душа подчертава... бездушието й, а също и безличността на такъв художник, тъй като общности като "класа" и “партия” нямат душа, нито пък личност. Казвам това за да подчертая абсурдите, до които води това така жестоко натрапвано на обществото и художниците догматично разбиране.) Тези идеологеми на марксистката естетика и изкуствознание "увехнаха" твърде бързо и веднага щом пресекнаха изворите, които ги подхранваха, а именно политико-идеологическия комплекс на комунизма, а също и “материалните блага”, свързани с него: пари, привилегии, казионни творчески съюзи, вили и пр. Един безславен край на "естетическия материализъм" (напълно съответствуващ на низостта, съпътствуваща цялата му история. С връщането на свободата като исконно условие на изкуството неизбежно умряха доктрините за изкуството, вегетиращи върху почвата на тоталната несвобода, която насаждаше антихуманната система на комунизма. От такава жалка смърт беше сполетяла и марксистката естетика. Но да се върнем на своето разсъждение.
  След казаното някой може би ще постави въпроса: а в такъв случай каква е разликата между философията и изкуството. Не са ли те едно и също нещо, щом се опират на познавателния и ценностен коренен тип?
  
  Много са близки и дори "преливат" едно в друго, но разлика има и тя е в начина, по който се свързват познавателността и ценността във формата на съответния тип духовност – т.е. в доминантата на всяка от тези духовни форми – а също и в начина на организация на съдържанието, в средствата, с които разполагат, във формалната страна на философията и, изкуството. При философията доминира познавателността и затова разумността като мислене е фокус на всяка жива философия; ценността, жизнения смисъл тук са нещо, което прозира зад мисловността и стои зад нея. Субективните преживявания, чувствата и "вживяванията" тук са нещо, което не може да има самостойно място, още по-малко пък доминиращо. Те винаги са изведени до формата на всеобщност и интерсубективност, движението на мисълта върви на такова ниво, че конкретната субективност е само отправна точка, която не може емпирически и психологически да бъде изведена ако искаме да получим философия. При изкуството другите два момента или аспекта, ценностния и съзидаващия, конституират в свободното творчество в полето на субективността произведения, които имат едно друго ниво, нивото на конкретната рефлексивност на субективността. Относно формалната страна на философията и изкуството, т.е. средствата, с които те разполагат, за да изразят съдържанията си, различията са още по-значими. Стихията на изкуството е в това, че то превъзхожда философията с това, че разполага с практически неограничен набор от изразни средства – освен словото и езика се прибавят музикалния тон, цветовете, пластичните форми, движенията и пр., т.е. всички други възможни и достъпни за човека езици и знакови системи. Това е преимуществото на изкуството, което разполага със средства за формообразуване от една широка палитра, всички те са обаче на едно сетивно ниво, въздействуват на душата чрез всички възможни канали за активиране на субективността, а също и доставят удоволствие.
  
  Словесните изкуства, литературата с всичките й подразделения, разполага със същото изразно средство, с което работи и философията – живият език. 3атова много често е твърде трудно да се каже кое е философия, а кое е изкуство. Формалният признак за различаване не е достатъчен, например мерената реч – тя може да изразява в определени случаи и философия, а не задължително изкуство. Същевременно и философията усвои, особено заради потребността от пълноценни въздействия върху душата, богат изразен инструментариум. Произведенията на С. Киркегор, Фр. Ницше, А. Шопенхауер, Ф. Достоевски, Ж.-П. Сартр, А. Камю и др. са примери за това, че философията не е задължително да е скучна – за да е философия. Извършва се своеобразно преливане между философия и изкуство, което е характерен феномен на съвременния стадий на развитие на духа. (Възможен е и философски "абстракционизъм" в XX век, който е твърде привлекателен за ония, на които им липсва философски дух, или пък духът им е приел невярна насока.) Философията може да използува възможностите на художественото въздействие, стига да не се руши органиката, а тя беше идеята и разума като единство на знание и ценност; в същото време изкуството винаги е било твърде философично.
  
  Тук има твърде интересни въпроси за специално изследване, но засега ще се въздържа от навлизане в тази специална проблематика. Художественият образ е форма, определяща изкуството, и това е твърде различна структура в сравнение с философската идея като форма на отношение към света и към човека, което въплъщава философията; но и това е конкретен въпрос, който може да е предмет на отделно изследване. Нас ни интересуваше принципа на изкуството като духовна форма и той вече е налице.
  
• 15:44

  2.Философията

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Както обикновено се твърди преходът от мит към λóγος е начало на философстването като проява на духовна активност и на философията като форма на проявление на човешкия дух. Да видим какво всъщност става и до какво довежда това развитие.
  Разпадането на универсалното и тотално отношение на човека към света и към себе си, което имахме при митологията, довежда до възможността за обособяване на коренните типове отношение; но на тази възможност не й е било съдено да стане действителност.
  
  Потребността от цялостност на човешкото отношение довежда до възникването на нова синтетична форма на духа, каквато е философията. Едновременно с раждането на философията из недрата на митологията постепенно се раждат и религията, и изкуството. Синтетичността на тези форми, разбира се, не е онзи синкретизъм, който беше налице при митологията, но определено родство между тях съществува. По отношение на анализа на философията като форма на духа виждам задачата си в това да покажа специфичното на философското отношение към света и на философията като човешка позиция спрямо света и човека, като подчиня този анализ на достигнатия вече принцип на разбиране.
  
  Ще разгледам най-напред фундаменталното основание на този процес, а именно развитието в сферата на човешката субективност. Способностите на душата излизат от онова състояние на неразчлененост и единство и започват да се обособяват в своята функция, като в основата на това развитие стои формирането на коренните типове отношение на човека към света и към себе си. Същевременно този процес се намира в начален стадий и тези коренни отношения встъпват в нови единства, резултат на които са отделните духовни форми. Философията е едно от тези единства; в пределите на тези единства и чрез тяхното развитие постепенно се върви към по-нататъшна диференциация на самите коренни отношения, самата противоположност на субективно и обективно, а и на всичко онова, което произлиза от това.
  
  Да припомня: коренните отношения на човека към света и към самия себе си бяха познавателно, ценностно и практическо. На познавателното отношение резултат беше знанието или представата за нещата такива, каквито са, безотносително към някакъв друг интерес на субективното; на ценностното резултат беше ценността или смисъла на нещата за субективното и тази ценност се изявяваше в чувството, преживяването и вживяването на душата в предмета; накрая, практическото отношение на основата на първите две формираше цел несъобразно които нещата биваха преобразувани според един по-висш смисъл за субективността, т.е. очовечавани, одухотворявани. Как и кои от тези чисти отношения свързва в единство философията?
  
  Арчил Бегиашвили пише, че "предмет на философското познание е не само света... сам по себе си, но също така и отношението между света и човека, което се разбира в смисъл на установяване на мястото на човека в света" (5). Тук възникват два въпроса: какво означава неопределения израз, който много често се употребява за философията, а именно това т.н. “установяване на мястото на човека в света” и второ, дали познаването е предимно онова, което прави философията – когато се пита относно "мястото на човека в света"? Да запомним тези два въпроса.
  
  "От две и половина хилядолетия, насам - пише К.Ясперс - целостта на историята на философията е като един единствен огромен миг на самоосъзнаване на човека" (160) - курсивът тук е мой. Още едно изказване на този мислител искам да приведа, защото то поставя много въпроси: "Те (философите от Лесинг до Кант, Шелинг, Фихте и Хегел, немците, б.м., А.Г.) издигат своите велики произведения като крепители на света, но без реален свят, извън фона на голямата действителност на държавата и обществото, скрито приватно съществуване (Dasein), изпълнени от тоталността на историята и космоса, богати със спекулативното изкуство на мисълта и с виждането на човешките съдържания. От тях трябва да възприемем възможната дълбочина и широта, които без тях биха били изгубени" (160). Интересното в това изказване е да се разбере как се поражда това “виждане на човешките съдържания” в което според Ясперс се крие богатството на философията, а също как тази последната се оказва “крепител на света, но без реален свят”. Особеност на философията се оказва според него и "дълбочината и широтата" на отношението, което тя изразява, което ни навежда на мисълта да разберем как те са постижими. По повод на съвременната философия Ясперс пише твърде красноречиво: “Създава се едно екстремно мислене, което поставя всичко под въпрос, за да стигне до най-дълбокия праизточник; което се отърсва от всичко, за да си освободи погледа за екзистенцията, за необусловеното, за съвременността...” (160).
  
  Тук въпросите са повече, но на всичките трябва да се отговори не случайно, а според един основен принцип на цялостното разбиране на тоналността, каквато е философията.
  Това, че А. Бегиашвили говори за “отношението между света и човека” като основа за разбирането на философията е изцяло в съгласие с позицията, която тук ще бъде изложена, но то е твърде общо: всичко на този свят, за човека съществуващо, така или иначе е “оградено” от човешко отношение. Ясно е също, че философията не може да се интересува от “света сам по себе си” и само от него – дори ако се допусне, че такъв свят изобщо съществува. Що се касае до аморфния израз "мястото на човека в света", то той, струва ми се, предполага усилието да се уловят съставящите компоненти на цялото богатство от отношения, в които встъпва човекът-субективност – когато застане с питанията си пред света, а и пред... самия себе си. Накрая, едва когато се хвърли светлина върху горния въпрос ще може да се разбере дали познаването само, или и нещо друго, е онова, което търси философията – когато иска да разбере "мястото на човека в света".
  
  Въпросите на К. Ясперс са повече, но аз ще се спра най-напред на този какво е онова, което той нарича стремеж да се стигне до “най-дълбокия праизточник” - става дума за един философски стремеж. Праизточникът е дълбинното основание, пораждащо философстването като човешка позиция. Тъй като за Ясперс съществени са човешките съдържания и самоосъзнаването на човека като смисъл на философията, то ясно е, че и тук, както и у Бегиашвили – колкото и различни да са двамата – се поставя по същество общ въпрос: кои са градивните елементи, съставящи тези човешки съдържания и благодарение на които става възможно по-дълбокото самоосъзнаване на човека? За Ясперс е без съмнение, че за философията жизнено е необходима свободата, чрез която тя насочва погледа си към "екзистенцията, необусловеното, съвременността". Чрез нея се достига "възможната дълбочина и широта", която можем да намерим у великите философи и която задава хоризонта на философското прозрение в смисъла, човешките измерения на съществуващото. Един анализ на философията като духовна форма трябва да отговори на тези питания.
  
  “Единствено лично приетото и разгръщащо се съответствие – пише М. Хайдегер – което съответствува на зова на битието на съществуващото, е философията. Какво е това – философията, ние ще научим и познаем, когато опитаме как, по какъв начин философията е. Тя е в начина на съответствие, което се съгласува с гласа на битието на съществуващото. Това съответствие е говор. Той стои в служба на езика... Изричайки това, нека се съобразим с казаното още от Аристотел: “Битийността на битието съществува многолико” (139, 196). Приведох това изказване на великия философ на XX век защото то уточнява и поставя ясно въпроса, който тук ме интересува, и той е: "Как, по какъв начин философията е?" Точното поставяне на въпроса предопределя смисленото дирене на отговора му. При това насоката на Хайдегер в търсенето на този отговор – съответствие, което се съгласува с гласа на битието на съществуващото – е насока, която ще ме предпази от отговор, основан само на формалното – начина, по който философията е; трябва да внимавам, защото акцентът е тъкмо в това е, отнесено към битието и на философията.
  
  Но по тези важни въпроси в "нашата" философия има натрупан прекалено много баласт, излишни тежести, които е време да се изхвърлят. Досега този въпрос – как философията е? – се мислеше, в съответствие с обичайната натруфена "научна" терминология, като въпрос за "природата на философското знание", т.е. само в гносеологически смисъл. Вижда се, че така поставен – за спецификата на философското знание – този въпрос е предрешен, особено ако си спомним също така как се разбираше знанието. С поставянето на въпроса по този начин философията автоматически бива отнесена към познавателните отношения към света, т.е. бива сведена до един коренен тип, или, другояче казано, отрича се синтетичния й характер, което е изпълнено с крайно отрицателни последици.
  
  Обикновената, "разхождащата се" сред групата на т.н. "наши" философи, представа, се свеждаше до това, че философията “познавала” света "като цяло" и затова търсела общото или всеобщото на нещата; изключение от това "христоматийно" или "учебникарско" разбиране тогава правеше само разбирането на З. Попов (85), а след това и изложеното в учебника на С. Герджиков (17Б). Странно беше, че подобен възглед ни се е поднасял като най-висша “мъдрост” и безапелационно беше натрапван, още по-странно е това, че такава схоластика изобщо е могла да бъде търпяна. Разбира се, че подобна позиция не заслужава особено внимание, тъй като тя не разбира естеството на философското човешко отношение към света и човека и, особено, философията като форма на духа, при това синтетична по характер. Знанията, добивани от философията, били "малко по-особени" знания - ни увещаваха тогава тривиално мислещите философи, които днес позамлъкнаха, усещайки безсилието си да философстват. Един най-прост въпрос обаче е в състояние да събори всичките им построения, например този: а защо тогава ни е необходима философия, след като познавателната позиция към света така пълноценно и успешно се осъществява от науката? Предвидливо на такъв един въпрос ни отговаряха многочислените опити да се запази философията поне като методология на научното познание, като се знае при това, че последното не се влияе особено от нейните съвети, а непосредствено от други фактори, обобщени в т.н. "социокултурна детерминация на научното знание". Друг един такъв въпрос: защо натурфилософията, която именно превръщаше "света като цяло" в познавателен обект (!), не можа да ни каже нещо особено смислено за този свят. Или: защо философските твърдения, претендиращи за научност, не издържат една по-сериозна проверка откъм позитивност и в повечето случаи се оказват тавтологии или просто лишени от научен смисъл – макар да са изпълнени с друг, значително по-богат смисъл? Нали затова Л. Витгенщайн основателно отбелязва: “Правилният философски метод всъщност би бил този: да не се казва нищо освен това, което може да бъде казано – следователно – в пропозициите на естествената наука, т.е. нещо, което няма нищо общо с философията – и тогава, ако някои иска да каже нещо метафизическо, да му се посочи, че на определени знаци в своите пропозиции той не е дал никакво значение" (13, 124) Прав е в това, че между наука и философия съществува ясна граница и двете не бива да бъдат смесвани, като, разбира се, критиката спрямо философията от позицията на науката няма никаква стойност – и в това отношение Витгенщайн съвсем не е прав, придавайки си научно високомерие и дори грандомания; това, впрочем, е показателно за недостатък на философичност, което се проявява в неразбиране на предимствата на философията пред науката; философията не си позволява да отправя критика спрямо науката от висотата на своята позиция и очаква същото спрямо себе си – което съвсем не се разбира от "опиянените" от позитивност учени и мислители; за да завърша, ще си позволя да кажа и това, че истински учени от ранга на Аинщайн, Пуанкаре, Хайзенберг никога не са гледали на философията по начин, недостоен най-вече за тях самите.
  
  Следователно милеещите за позитивността и "научността"' на философията изразходват емоциите си напразно: философията не е нито "по-особено", нито съвсем чисто познавателно отношение към света, тя е нещо много повече. При това добавеното към позитивната оценка за философията, което у нас много често се правеше, а именно това, че философията освен познание е и... мироглед, и "идеология" и пр., не хваща място, то е чуждо на предварителната, приписвана на философията, познавателна позиция спрямо нещата, не се връзва с нея, но е показателно поне с това, че изразява едно предчувствие, че "работата" не е точно така, както си мислят. Такива трудности нямаше да възникват, ако към проблема се подхождаше с разбиране.
  
  За да се приближим още повече към отговора на поставения въпрос – Как, по какъв начин философията е? - ще направя някои уточнения. По-знанието, чрез което съ-знание-то добива знания за нещата, се опира на абстрахиращия и схематизиращ разсъдък или на формалното и непротиворечиво мислене ("закона за основанието и неговите форми" по думите на Шопенхауер), което се стреми към адекватност на представата с предмета, за който тя се отнася. Съдържанието, а също и формата на такова познание е зададена и се определя от една константна същност на обекта – от една страна – и от познавателните възможности на познаващия субект, от друга. За такова познание истината не е нищо друго, освен съответствие на представата и предмета, тя се разбира като правилност, или като “истина на факта” (55).
  
  Парадоксалното е обаче това, че и в ХХ век се намират философи, които без особено замисляне твърдят, че това е по принцип истината, която изобщо може да интересува човека, и дори да приписват подобен характер на философските истини. Истината съвсем не е гола правилност, тя е изпълнена с много по-значим смисъл - и именно в нейния богат смисъл тя е истина, която интересува човека. Някои философски движения, например прагматизма или екзистенциализма, не бяха удовлетворени от подобно разбиране и предложиха свои алтернативи за истината, които "нашата" философия побърза да отхвърли като "не-научни" – без да предложи нещо в замяна, освен може би прекалено много скука. Ясно е и не е трудно да се схване колко неподходящо е подобно разбиране за истината, когато се отнесе и към ония истини, които трябва да ни дава философията. Мисля, че вече мога да пристъпя към главния въпрос, който тук ме интересува.
  
  Философията като форма на изявяване на човешкия дух синтезира в органично единство познавателния и ценностния коренен тип отношение на човека към света и към себе си. Разумът като висша душевна потенция на човека е способността, която постига това единство. В този смисъл разумът е синтетично единство на знание и ценност, на човешка представа и жизнен смисъл на света. Човешкият разум като основа на философията и философстването е “сплавта” на двата момента, които можем да намерим и които са "душа" на познавателното и ценностното отношение към света, а именно неразчленимо единство на знание и субективно преживяване, на мисъл и чувство, на обективно и субективно, на външно и вътрешно. Човешката потребност от философско отношение към съществуващото се удовлетворява от постигането на такава цялостност, в която са налице посочените две коренни позиции спрямо нещата, при това намиращи се в органично единство. Философията в този смисъл не е нищо друго освен човешки поглед към нещата, който не е абстрактен, стерилен или едномерен – какъвто е този на науката – а е жизнено пълноценен, богат, многоизмерен. Тъкмо затова философстването е израз на човешка и субективна позиция спрямо съществуващото, която е така “многолика”, както е многолика субективността, както е многолико битието – чиято “битийност съществува многолико” (Хайдегер). Следователно философската идея е градивният елемент на философските системи и разбирания, а идеята е дотолкова пълноценна, доколкото в нея неразличимо са обединени и знанието, и ценностното преживяване. Философската идея е такава форма, която е в състояние да побере в себе си и да изрази смисъла на съществуващото, всеобемния човешки смисъл на битието. Не може да бъде наречено идея онова образование, което е едностранчиво, едноизмерно, т.е. такова, което съдържа само единия от двата момента, било само абстрактно знание или представа, или пък само субективна емоция; тяхната сплав обаче ражда идеята, която носи в себе си и двата момента.
  
  Това не изключва обаче възможността единия от двата конституиращи идеята елемента да вземе превес и е това да даде особено “обагряне” на даден тип философстване. Затова позитивният тип философстване е толкова “рационален” – по-скоро разсъдъчен, абстрактен, жизнено непълноценен и пр. – а противоположния нему, екзистенциалния, този на философията на живота, на човека – така субективен, интензивно-емоционален, ценностно наситен. Първият, позитивно-сциентисткият тип философстване благодарение на изтъкването на познавателния компонент придобива добре известната “наукообразност” – същевременно явяваща се недостатък на философичност – докато вторият, екзистенциално ориентирания тип, благодарение на преобладаването на ценностния компонент, е придобил своята изявена философичност, трактувана обаче като очебийна липса на "научност" или позитивност. Но това са условни разграничения, щом нещо е философия, то в него трябва да са налице идеи, щом пък имаме идеи, те са такива тъкмо защото органично съчетават двата компонента. Следователно резултатът на специфичното отношение на човека, въплъщавано от философията, е идеята в оня дълбок смисъл, който има платоновато разбиране, или пък философското понятие (“понятие” значи тъкмо "разбиране") в един по-широк смисъл от този, който му продаваше Хегел – не абстрактно-логическото понятие на т.н. “логическа идея”, а понятието на “абсолютната идея”, в което духът достига до самия себе си. (141, III).
  
  При философията субективният момент – който трябва да бъде "гонен" от науките за природата, изразяващи чисто познавателно отношение – опиращ се на интуицията, чувството, преживяването, дори “вживяването” в предмета – и схващащ чрез тях неговата ценност за човека, жизнения смисъл на нещата – съвсем не е за пренебрегване. Напротив, тъкмо благодарение на него се придобива оная специфика на философските идеи, която не може да се сравни с нищо друго. Философията не се интересува от "света сам по себе си", един такъв интерес е безразличен за нея; не света, а също не и човека сам по себе си", а света и човека, дадени в единство, светът на човека и светът като свят на човека – ето го особения "предмет" на философията. Разбира се, че субективното преживяване във философските разсъждения и оценяването чрез него не съществуват самостойно, външно добавени към познаването и “мисълта като такава”, а само в "сплавта", наречена разумно-философско отношение към света. Излиза, че разумът, а и мъдростта, не са нищо друго, а единство на мисъл и чувство като форма на философско одухотворяване.
  
  Но тук някой може да каже: добре, но не е ли странен този субективизъм на философията и на философските идеи? Не се ли стига благодарение на него до оня така добре познат хаос и произвол, илюстрация на който е цялата история на световната философия?!! И, накрая, може да се изтърве: не е ли дошло времето "да направим" философията наука – като изгоним най-накрая този субективизъм от нея? Последният въпрос не заслужава особено внимание, макар някога да е бил задаван и от Хегел, и от други реформатори на философията, защото е равносилен на искане за унищожаване на философията като такава – макар самият той да е особена философия. Хегеловият опит за превръщането на философията или за “преображението” й в наука, направен от него така страстно в борбата му срещу философския и художествен субективизъм на романтизма, показа ясно негодността на такава реформаторска нагласа по отношение на философията – макар при него, както много по-рано и у Аристотел, тя да беше в определен смисъл плодотворна, дори само и затова, че изяви красноречиво всички последици от такъв един опит. А на днешните реформатори на философията – не даващи си ясна сметка за нейното естество – на философията, имаща зад гърба си 25 века история, можем да си позволим да кажем същото, което Хегел някога казваше на философите с поетична душа, гонейки ги от философията: намерете си друго занятие. Но първите два въпроса заслужават известно внимание.
  
  Действително, неизбежен ли е субективизмът на философските твърдения? Впрочем за какъв субективизъм тук става дума?
  
  Явно е, че тук не става дума за лошия, чист, едностранчив и плосък субективизъм, чието съдържание в крайна сметка действително е една игра или един произвол. Подобен субективизъм или каприз, който Хегел някога приписваше на романтиците, действително няма място във философията. Субективността на философските твърдения обаче е от по-особен род и няма нищо общо с оня субективизъм в крайна форма, присъщ, впрочем, само на някои обитатели на психиатрическите клиники. Затова и философията на Фридрих Ницше – една много субективна философия – е истинска философия. Тук не става дума и за "нормата" на субективното като човешко, която, разбира се, не е усреднената норма за субективност, характерна за масата, тълпата, нито пък тази на посредствеността. Субективното на философските твърдения и разбирания е тъкмо интерсубективното, разбирано като общозначимото и необходимото за всички субекти, "една интерсубективна реалност, която е цел на човешките действия" (110, 305). Следователно тук става дума за една субективност, която трудно се добива и на малцина се удава.
  
  Интерсубективното е същественото съдържание на философските твърдения и то е именно човешкото в тях. Следователно то не е онова “прекалено човешко” (Ницше), т.е. само субективно, едностранчиво и повърхностно субективно, а истински субективното и с това – духовното, дълбоко субективното. Този така разбран субективизъм на философските твърдения и идеи е душата на всяко истинско философстване, на него се дължи патоса, от него извира живота на философията. Интерсубективното съдържание на значимата за човека идея философът може да намери само в своята душа, в индивидуалната форма на изява на неговия субективен дух. “Изгонването” на тази субективност от философията и "изнасянето извън скобата” не на друго, а на личността на философа, води до превръщането й в псевдофилософия, в квазифилософия, в имитация на философия. (Не стана ли точно това с "нашата" – колективната, общата, безличната, ничията – философия, мъртвородена по начало, независимо от прехвалената й "единствена научност”?!) Затова ако някога Достоевски говореше за "субективни истини, по-реални от всичко друго", то той е имал предвид подобни истини, изразяващи общочовешкото като жизнено субективно или духа. В случая, значи, е съвсем неприложимо псевдофилософското разбиране за някакви фактични “обективни истини”, чиято обективност е квазиобективност – ако то се приложи по отношение на философията. Ако пък под обективна истина се разбира нещо друго, а именно интерсубективност на истината, общочовешкото й съдържание като израз на духа, то това може да бъде разбрано и оправдано. Но явно е, че не така я разбират ония, на които е толкова мила някаква "чисто обективна" и научна, но също така и изцяло нефилософска истина. "Аксиомите на философията не са аксиоми докато не са проверени от нашия пулс" – е написал поетът Кийтс.
  
  Това е особеното за философията като форма на духа и което тук може да се каже – само като принцип на разбиране, а не като негово изчерпателно развиване. Нейната синтетичност я прави твърде годна да изразява човешкия дух под формата на мисловно-ценностни цялости (понятия и идеи) – и затова тя ще съществува дотогава, докато човекът се пита какъв е смисъла за него на този свят. Това, впрочем, хвърля светлина и върху поставения въпрос защо съществува философия "щом си имаме наука” (Достоевски) – и на него тия, които виждат във философията израз на едно чисто познавателно отношение, трудно могат да отговорят.
  
  Що се отнася до третото коренно отношение, практическото, то не бива да се приема като участващо непосредствено в сплавта на другите две, образуващи философията като синтетично отношение на човека. Ако то се въведе там, то тогава трябва да се питаме “за какво служи” и “полезна ли е” за нещо дадена идея, каква е нейната цел, полезност, ефикасност и пр. Подобен недостатък съдържаше в себе си т.н. марксистка философия у нас, която съществуваше не за друго, а за това да бъде "оръжие" на "Партията", "сила", използувана за "преобръщането" и поставянето на света “с краката нагоре”, както изискваше от нея например Енгелс. Такова изискване принизява достойнството на философията, нейната възвишеност като представителка на висшата реалност на духа на този свят. Философията съдържа целите на своето съществуване в самата себе си и външни цели не бива да й бъдат "пришивани" подобно на кръпки върху един нов костюм. Следователно практическото отношение се проявява опосредствано, зад философското отношение, и се изявява като виждане на нещата през оптиката на философията, което определя по вътрешен начин хоризонта на човека, неговата ангажираност, съпричастност към битието, а такова влияние е изцяло интимно и непреднамерено, то не се натрапва, а приобщава човека към величествената реалност на духа. Оттук философското съзнание вече предопределя жизнения свят на човека, неговото битие, целите на живота, съответстващи на истинското предназначение на човешките същества на тази земя. Впрочем, така е и при всеки отделен човек – съзнанието, разбиранията му определят неговото битие и неговия живот, и затова той изцяло поема отговорността за тях.
  
  Накрая искам да отбележа, че на въпроса кое от двете, познавателното или ценностното коренно отношение, е водещото или доминиращото, то на него аз ще отделя място по-нататък, в една съпоставка с другото синтетично отношение, художественото, или изкуството.
  
• 15:42

  1.Преходът към постмитологичните духовни форми

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Този преход трябва да се свързва с разпадането на първоначалното единство, което имахме при митологията – тъждество на субективно и обективно; слятост на познание, ценност и практика – и обособяването на отделните духовни форми, явяващи се резултат на диференциацията в рамките на човешкия дух. Духът на човека при митологията се изявяваше като едно непосредствено единство. При разклащането на митологията – в резултат на развитието на човешката субективност и на чистите типове отношение, стоящи над нея, а оттук и на развитието на способностите на душата – се стига до обособяването на отделните форми на духа.
  
  "Митологическото миросъзерцание – пише М. Вунд – е основано върху пълната обективация на човешката личност – проекцията във външния свят на всички свои преживявания... Цялата Вселена е напълнена с духовния живот на човека, но субектът изцяло е принесен в жертва на обективното и от сферата на обективното приема заповедите на своите действия... Няма обаче и противопоставяне: на вътрешния глас в душата, на човека се отзовава в природата също такъв глас… самият субект за себе си се явява само обект сред обектите.” (14, 145-146) Вижда се дълбокото съзвучие на тази мисъл с казаното вече по-горе за митологическото миросъзерцание – една дума, която не бива да бъде гонена от философията.
  
  Духовните форми, конституиращи се постепенно при разпадането на митологията, са форми, които като цяло изразяват едно човешко отношение към света, по своята съдържателност адекватно на цялото онова богатство на митологията като синтетична духовност, а различието, следователно, трябва да се търси в начина на организация, на формиране на това съдържание. Излиза че различието между митологията и постмитологичните духовни форми трябва да се търси най-вече във формалната страна, т.е. в начина на отнасяне към света, който можем да открием във философията, религията, изкуството и по-късната наука. По този начин се образуват нови синтетични форми на отношение на човека към света и към себе си, каквито са философското, художественото и религиозното. Това трябва да бъде изявено в особения им анализ, който ще предприема в тази глава. В началото обаче трябва да се спра на някои по-общи моменти, свързани с прехода към т.н. постмитологични духовни форми.
  
  С началото на разпадането на митологията се знаменува началото на обособяването на отделните способности на душата, диференцирането им, а саморазвитието им по-нататък върви към тяхната автономия – независимо от преходите и взаимовлиянията между тях. Същевременно оная субстанциална за човека потребност от цялостност или тоталност на отношението – която биваше удовлетворявана от митологията – си остава, не зависимо от тенденцията към "плурализъм" на способностите на душата. Диференцирането на духовните форми се движи, следователно, от това противоречие между потребността от цялостност на отношението към света, от една страна, и обусловеното от чистите отношения към света развитие чрез разграничаването на душевните способности, от друга. В логически, пък и в исторически план това противоречие не е могло да се решава иначе освен чрез обособяването на нови синтетични духовни форми – удовлетворяващи потребността от цялостност на отношението към света, от една страна – и същевременно на такива форми, които се опират на доминацията на един коренен тип – да ги наречем монотични форми от рода на науката. Поради това нека да наречем първите универсални синтетични духовни форми – защото синтезират в едно всички коренни и чисти човешки отношения – а вторите, по указаната причина – едномерни и монотични – като термините в случая не са от особено значение. Това разграничение трябва да го имаме предвид при поотделния им анализ.
  
  Също така явно е, че синтетичните форми на духа – към които се отнасят философията, изкуството и религията – не могат да достигнат никога до оная изначална цялостност и синтетичност-синкретичност, която беше налице при митологията. Това се дължи на обстоятелството, че те синтезират вече разграничени и обособени коренни типове отношение, а не по принцип слетите такива, което имахме при митологията. Духовната история по-нататък не познава подобно наистина универсално отношение на човека към света и към самия себе си – достигащо дотам, че този човек един вид е “изгубил” себе си, своята самост, или пък наистина я е "намерил" – което е изразено в една цялостна и единна духовна форма. В духовната история оттук нататък човешкият дух вече не е при самия себе си, както е в онова първоначално непосредствено единство със света, въплътено от митологията. Оттук тръгва вековната велика одисея на духа, който в историята по околни пътища е вървял към това безвъзвратно загубено – непосредствено единство. Архаичната епоха, както е известно, е наречена от Фр. Ницше дионисиева, а постмитологическата, поради доминирането на разума над непосредствената чувственост на живота, – аполониева (82). Духът, както го разбираше този голям мислител, от Сократ насам и особено при християнската епоха, се оказва непълноценен заместител на живота, а нравствеността според него е израз слабост, на неспособност на човека да живее пълноценно – така, както "се е живяло" в епохата на Дионисий.
  
  Духовната история по този начин се оказва непрекъснат упадък на жизнеността, който през втората половина на XIX век достига до най-ниската си точка, до „дъното”. Тогава именно в лицето на Шопенхауер и Ницше човечеството осъзнава и изразява този упадък – упадък и на ценностите – и пред него се откриват два пътя: пътя на шопенхауеровата цивилизация - отричаща чрез квиетизма волята за живот, и това е същата "задънена" улица на християнството – и, също условно казано, пътя на ницшеанската цивилизация, която потвърждава волята за живот, чрез типа съществуване на "новия човек", на свръхчовека, живеещ прекалено дионисиевски и, бих казал, митологически. Това екзистенциално основание, обосновано от Ницше като дълбинно основание на историята, когато се разбере адекватно, много може да ни даде – особено когато се опитваме да проумеем съдбата на човека и човечеството в толкова ирационалния XX век. По-нататък на отделно място ще се спра на този смисъл.
  
  В духовната история е заложена, от друга страна, една тенденция към връщане на това единство, връщане към синкретичността чрез преодоляването на разпокъсаността на духовните изяви и на способностите на душата, или пък чрез търсене на корена, на онова непосредствено тъждество във всяка една от тях. Този въпрос се нуждае от по-подробно изследване, а това ще стане когато поставя въпроса за същността на митотворчеството на модерния дух в XX век, проявило се и в исторически план – "реалната история" – като фашизъм и комунизъм, и в чисто духовен план – като влечение към синкретизъм, проявило се в отделните форми на духа, особено в изкуството и философията.
  
  Поотделният анализ на всички духовни форми, към който пристъпвам, трябва да се сведе до изявяването на "differentia specifica" на всяка една от тях в нейните съществени измерения. Методологическият принцип и общият възглед, които вече се оформиха, са предпоставка за постигането на тези цели.
  
• 15:39

  6.Генезисът на духа. Митологията

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Митологията е първата синтетична и синкретична форма на духовност, при нея за първи път се конституира човешкият дух в един генезис, който е твърде значим за разбирането на цялото последващо развитие. Затова необходимо започваме с нея, тук ще проверим дали "работи" нашия принцип на разбиране.
  
  Обикновено когато се говори или пише за митологията или за митологичното "съзнание" като техни същностни черти или признаци се сочат синкретизмът, антропоморфизмът, ирационализмът, анимизмът, одухотворяването на съществуващото, на природата и нейните явления. Вижда се, че тези черти на митологията я представят пред нас като коренно различно, при това изначално, първично някакво и неразвито "съзнание" – ако го съотнесем с по-късните, културни, или със съвременните такива форми. На това основание митологията се обявява за неподатлива за рационален анализ форма и също така за неразбираема – защото смислите, формирани в нейните рамки, не могат да бъдат “преведени” на един построен на съвършено друг принцип език или смисловообразуваща система; например за Е. Касирер митът е своеобразна и автономна символическа форма на културата (вж 53).
  
  От друга страна както се схваща от употребените за характеризирането на митологията термини, тя отчасти може да бъде разбрана на принципа “от противното”, т.е. като се подвежда под алтернативни по отношение на по-късните форми термини или понятия (рационализъм-ирационализъм, рационално-ирационално, символистично-реалистично, мит-логос и пр.). Тази втора тенденция е особено силна при описанието на прихода от митология към "немитология" или "културно съзнание" – ако така могат да се нарекат постмитологичните духовни форми и духовност. Явно е, че митологията се схваща като особена самобитна мирогледна или духовна система, израз на коренно различна позиция на човека към света и собственото съществуване-в-света, като някакво недиференцирано, тотално и универсално отношение на човека към света и към себе си, своеобразен жизнен или духовен космос, който никога няма да ни бъде даден непосредствено и затова навеки ще си остане чужд за нас. Такова разбиране вероятно се основава на презумпцията, че и "ние" сме други, а "светът”, построен ат древния човек, е бил толкова различен. По-късното съзнание в резултат на неговото развитие е загубило способността си да се отнася по такъв архаичен начин към света и затова ние само условно и приблизително можем да изпитаме и да се вживеем в онова съдържание, което е било достояние на съзнанието на митологичния човек, а значи едва ли можем да разберем неговите собствени смисли, ценности, образувания и пр.; поради това неизбежно моделираме митологията съобразно себе си и нашите вкоренени нагласи и така се отдалечаваме, вместо да се приближаваме към нея.
  
  Смятам, че подобно отношение към митологията се дължи на историческата концепция за развитието на духовните форми – Хегел даде най-пълния й израз – от която неизбежно следват тези изводи, защото имплицитно се съдържат в нея. Всъщност ако един историзъм се наложи като основно виждане, то другояче просто е невъзможно да се мисли. Освен това тук се извършва едно налагане на представи, формирани в пределите на историческия тип съзнание и мислене (М. Елиаде, 158), върху ценностна система, възникнала на съвършено друга почва, тази на "архаичното съзнание..., усещащо себе си неразривно свързано с космоса и космическите ритми" (158, 29), а това неизбежно изкривява интерпретацията. Казах вече, че такъв тип интерпретация е необходим и възможен, но той не е единствен, историческият анализ е оправдан, но само когато си е свършил работата другия, “генетическия” анализ. Защото ако се остави от историческа гледна точка да се обяснява генезиса на самите тези духовни форми, и особено на митологията, то самата историческа нагласа води до обозначените по-горе противоречия и до много други неизбежни "възли" на интерпретацията, а главното, тъкмо техния генезис и конституиране, си остават неразбрани или най-малкото полуразбрани. Прекомерно историческия фундамент на анализа на духовните форми поставя едва ли не в антиномическа форма проблема за превода на смислите, битуващи в съответните културни системи, антиномията на тези смисли пък е неизбежна, ако такъв анализ се води на емпирическа като тенденция почва. "Езикът на мита – пише 3. Попов – трябва да бъде мислен в живата реалност на мита, а реалността на мита е всъщност цялостното митическо съществуване на човека" (91) Този момент е твърде съществен ако искаме да са пълноценни опитите да се разбере и митологическото "съзнание", и митическият човек – или човекът от епохата на митологичното отношение към света. В тази връзка искам да подчертая значимостта на изводите на З. Попов в неговия анализ на концепцията за езика на М.Мюлер (91), в която концепция е налице "методология, несъобразена с историческата реалност" и характеризираща се с “невинен емпиризъм и редукционизъм” – тъй като М.Мюлер "остава в плен на елементаризма на нивелиращите тенденции на своето позитивно време (91). Това е същият порок, за който вече стана дума, а в корена си той е резултат на една крайно обременена от емпиризъм историческа нагласа, водеща до късогледство на интерпретацията и до изкривяване на реалната картина, картината на митологичната духовност. Затова в рамките на тези противоречия обичат много да кръжат някои изследователи – това е прието да минава за научна дейност! – и тук само остроумието им може да ги спаси.
  
  Смятам, че спецификата на митологията може да бъде изразена ако нейният анализ не робува на стереотипите на чистия историзъм от постхегелиански тип (обогатен с криворазбрана позитивност и емпиризъм) и ако се пристъпи към нея със средствата на логико-дедуктивиия анализ, позволяващ да се разбере тъкмо нейния генезис и нейното конституиране. Думата генезис не трябва да ни подвежда и да предпоставя изискването за историчност. Когато употребявам тази дума аз не разбирам нищо друго освен конституиране на съответната духовна форма – в случая митологията – върху основата на чистите или коренни отношения на човека към света и към себе си, схванато в логически достатъчния му вид. Предпоставките на това конституиране – в анализа то се представя, разбира се, като реконстатуиране – са налице, това са самите чисти отношения, а неговия резултат е завършеността от смесването им, органичната им сплав под формата на митология, философия и пр. Митологията след нея и останалите духовни форми са израз на човешко или субективно отношение към света и към самия човек и само като такива могат да бъдат разбрани. За да стане това, естествено, необходима ни е голямата предпоставка на това умозаключение, т.е. естеството на човешкото битие, на човешката реалност. Но тъй като това битие на човешките същества не може да се мисли извън развитието на самите духовни форми – в които то кристализира, всяка от тях е самобитен израз и процес на проникване в дълбините на тези същности – то противоречието винаги се е решавало, така да се каже, в ход, в движение. Тази извечна трудност на интерпретацията на духовните форми, на тяхното разбиране и тълкуване – поради "незнанието" на това, към което те се отнасят, а също са негов израз, а техен извор е именно то! – смятам, може да се преодолее ако се схване принципа, лежащ в основата на всичките тях и на всяка поотделно, принцип, който ги конституира и предопределя. Изначално те са предопределени от възможните чисти отношения на човека към света и към своето съществуване и същество; те са чисти само в логическия им вид, в абстракцията за тях, а иначе са най-реалното нещо на този свят – битието, живота на човека.
  
  Принципът като конституиращо начало тук се схваща като мяра на логически необходимото и възможното, като константност на този предел на мисловното представяне за нуждите на разбирането. Смятам, че щом се отдаде длъжното на активната и творческата природа на човешката субективност – извор на духовността и творенето във всичките им ипостаси – не е непростим грях да се признае самостойността на субективното, в рамките на която се формира и принципа на неговото вътрешно саморазвитие. Опорните точки на формиране на самия принцип, от друга страна, са фундаменталното му основание, той израства върху тях като от корени, а от него – като определена мислима константност – може да се върви към описание на съответната духовна форма, явяваща се негов израз и реализация, негово въплъщение. Следователно и тук, както и при анализа на останалите духовни форми, който предстои след този на митологията, трябва:
  
  1.)Да се схванат градивните елементи на абстрактния принцип на духовната форма, неговите опорни точки; те не могат да бъдат търсени другаде, а във възможно и определено смесване на чистите, коренните отношения на човека към света и към себе си; така се определя вътрешната форма на самия принцип и
  
  2.)Да се изрази тялото на принципа, т.е. да се схване самата духовна форма като въплъщение на своя принцип, който е нейна душа, жизнено дихание, фокус, ядро или средоточие; следователно самобитността на всяка духовна форма се дължи на особеност на конституцията на нейния принцип.
  
  И така, стигнахме до въпроса, към който вървяхме, а именно; какъв е принципа на митологията като изначална духовност?
  
  М. Елиаде пише така: "Митовете съхраняват и предават парадигми-образци, в подражание на тях се осъществява цялата съвкупност от действията които човекът поема отговорност. Със силата на тези служещи за примери преобрази, очевидци на които са били хората на митическото време, периодически се възсъздават космоса и обществото" (138, 30). И малко по-долу той многозначително отбелязва: “Не е трудно да се досетим защо такива представи са правели невъзможно развитието на това, което сега наричаме "историческо съзнание"” (158, 30). Тази разлика може да се разбере в нейната цялост ако е ясен принципа.
  
  При митологията човешката субективност се изявява в нейния недиференциран вид, т.е. основните същностни нейни проявления – чистите отношения на човека – са органично свързани в нещо единно, цялостно, монолитно. Поради това митологията е израз на особен тип духовност, а тя, от своя страна, на особен тип човешка субективност, неподдаващи се на анализиране, при което трябва да се прави разчленяване, а след това синтезиране, за реконструиране на първоначалното единство. Този синкретизъм в тотална форма, при който всички възможни чисти отношения на човека са слети в нещо монолитно, е първата същностна черта на митологията като духовност и на “съзнанието” на архаичния човек, съответствуващо на неговото митологично съществуване. Оттук следва, че за обособеност на субективното и обективното като членове на самото отношение не може да се говори, те могат да бъдат различавани само за нас, но сами по себе си са едно и също единно съществуващо. Така се приближихме плътно до принципа. Това тъждество на субективното и обективното в неразгърнатия си вид е принцип на митологията като духовна форма, а самата митология е в актуален вид единството на субективно и обективно. Тук се крие коренното различие на митологията по отношение на всички други духовни форми, основани на реалното различаване на двата термина, на субективното и обективното – в план на съществуване като обособени същности. От този принцип лесно могат да бъдат изведени и останалите характеристики на митологията, те пряко произлизат от него като антропоморфизъм и пр.
  
  Митологията, разгръщайки своя принцип, не е в състояние да излезе извън формата, наложена от нейния принцип, тя може само да кръжи в наложените й от принципа предели, да черпи и да изпълва неговите потенции. Митологията е идеална и духовна структура, градивен елемент на която е митът, единствената възможна изразна форма за побираш на съдържание, плод на тъждеството на субективно и обективно, съдържание, продуцирано от това тъждество. В мита затова всичко субективно е обективно и обратно; всяко съдържание, продуцирано от субективността, мигновено придобива обективен, онтологичен статус, а също и обективното се схваща, оценява и преживява така интензивно като субективно, като израз на една субективност и пр. Липсва разграниченост между вътрешно и външно, а и двете са една цялост, една обща тоталност. Следователно при митологията липсва онова, което характеризира по-късните духовни форми и което определя тяхната спецификата именно противопоставеността на субективно и обективно, и на тази основа търсенето на някакво тяхно примирение в духа. При нея примирението, за което става дума, е изначално положено и предпоставено, то се съдържа в самия принцип. Именно в пределите на тъждеството човешката "субективност" като нещо единно – тоталност на всичките й неразгърнали се потенции – започва да се развива, да натрупва съдържания от всякакъв характер, които трудно може да удържи в самата себе си и затова излива навън, да продуцира и проектира самата себе си – макар почвата за това да е неадекватна поради липсата на обособеността й като нещо в себе си, нещо, противостоящо на другото, на външно-обективното, света като проста наличност, обектност, която като такава също не е обособена. Митологията затова е коренно различен род духовност, духовност, израз на субективност, тъждествена на обективността и затова "разпиляна" в нея, израз на творчество-митотворене, породено на тази уникална основа - уникална по отношение на всяка друга духовност в историята и поради това неисторична в дълбините си. В нея липсва диференциране на духовните "продукти" и специфициране на всеки от тях, защото и способностите на субективната реалност на душата, не са се разграничили, а за самосъзнание за човешка идентичност и автономност тук изобщо не може да се говори. Човешкото при митологията е разтворено и примесено с външното, липсва обособеността и автономността му, противоположността му с другото, външноположеното. Човешката субективност не осъзнава себе си като такава, като субективност, но душата намира удовлетворение посредством мита, в който външно-наличното като свят е органично свързано с нея самата и е в нея самата. Митът за архаичния човек е нещо, което се живее, което е живот, а не нещо, което трябва да се учи или наблюдава безстрастно; митът носи в себе си самото тайнство на живота и чрез мита биваш посветен в това тайнство или му ставаш причастен, навлизаш в него както се навлиза в река, но такава магическа река, която има свойството да разтвори твоето тяло и да се слее с него. Човекът няма живот извън живота, въплъщаван от мита, той е част от живота на единно-живеещото, живота на митологизирания и оживотворен Космос. Затова в митологията само условно могат да бъдат намирани способности, характеризиращи по-нататък еманципиращата се човешка субективност и развитата душа. Например елементи на представяне (като зародиш на знаенето, израз на познавателно човешко отношение) само условно могат да бъдат отделяни в мита, защото те едновременно са и преживяване, чувство (като зародиш на ценностното отношение), и абстрактно “воление” (като зародиш на чистото практическо отношение), и вярване (като синтетична форма, обективираща представи за предметите на вярата), а също и елементи, израз на безсъзнателни импулси, чиято енергия е сублимирана по особен начин от по-висшите структури. Получава се нещо парадоксално от позицията на съвременността, но напълно разбираемо като феномен на митологичната душевност: знаейки, архаичният човек едновременно вярва интензивно в предмета на своето знание и представяне, наред с това с цялата си душа чувства, преживява и се вживява в него, а в крайна сметка този комплекс е израз и на неговата воля за живот, за обективиране на формираните в тези предели цели и пр. Затова в митологията фрагментите на съществуващото се натоварват с огромен интерсубективен смисъл, затова в нея само митът и символът са формите, можещи да поберат в себе си духовна интензивност, тази неразчленима тоталност. В нея няма разграничение между живот и идея за живота, а те са неразчленимо слети, битие като такова не може да се мисли и представя извън битие на човека, извън всеобемащия живот, самата виталност като такава, а те са едни и същи неща, реално и иреално съвпадат, всичко, което е достояние на съзнанието или душата, е също така органичен елемент на извън нея съществуващото, защото граница между тях няма и пр. В митологията всичко е пронизано от единен живот, то пулсира в единен и общ ритъм, то е едно тотално всеединство, което нито една епоха не познава, но към което всяка епоха на духа се е стремяла като към велик идеал, безвъзвратно загубен впрочем.
  Всичко казано дотук има отношение към митологията ката такава, т.е. в нейния чист вид. Ясно е също така, че тя е обособена духовност, която търпи развитие в своите предели, обогатява своите съдържания, оставайки в рамките на парадигмата си.
  
  Парадигмата на митологията се обуславя от принципа, конституиращ я като особена духовност, тя е предела и ограничението на тази форма. Движението вътре в рамките на този предел на парадигмата е причината, вътрешното основание за подронването й, което довежда до подготвянето на почвата за формирането на нов принцип и на нова парадигма в неговите недра. Затова кардинален поврат в развитието на човешката субективност – ставането й като такава – е преходът към постмитологическите духовни форми, обусловени от подмяната на принципа и конституирането на нова парадигма. В основата на този духовен процес, изпълнен с кардинално значими следствия за съдбата на човека и човечеството, е трудното обособяване на коренните или чисти отношения на човека към света и към самия себе си, тяхното еманципиране из недрата на митологическата тоталност. Оттук тръгва развитието на субективността, която по-нататък постепенно, в един продължителен и исторически духовен процес, достига до самата себе си; именно това развитие на субективността, търсещо адекватни форми за своята изява, тласка движението на духовността и на културата. На тази основа се раждат философията, изкуството и религията, толкова различните, въпреки родството си, наследници на древните митологии.
  
• 15:36

  5.Човешкият дух

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  И така, продължавайки разсъждението от края на предишния,3-ти параграф, отново стигаме до проблема за духа. Тук вече всички подстъпи са завършили и сме изправени лице в лице със самото естество на духа.
  
  Специфичната способност на човешката душа да обективира самата себе си в определени общозначими, интерсубективни форми и с това да придава друг статус на своето вътрешно-субективно съдържание може да се нарече дух. При духа, при духовното творчество на душата се продуцира и същевременно екстериоризира, експлицира – като еманация – под формата на нещо обективно, съдържание, изначално добито чрез ония отношения, в които е встъпил със света човекът-субективност, като при това се вземе предвид и това, че в субективното като достояние на човека вече е проециран света и всички негови значими съдържания. При духовното творчество и активност субективното се откъсва от "света на обектите" и се самообособява в разнообразни форми на своята изява, запазвайки своето собствено битие и самодейност като нещо самодостатъчно и непосредствено налично. Светът, крепен от субективното, изцяло се вгражда във формите на изява на неговата активност и затова съвсем няма опасност "да изчезне" или нещо такова, напротив, той тук е непосредствено наличен и реален.
  
  Духовното и духът се оказват проява на саморазвитието на човешкото като субективно, което не се детерминира и направлява от външно-материалното; тук такъв автоматизъм, ако се допусне, ще унищожи цялата специфика на тази изключително интимна и иначе неразбираема дейност и активност. И – което е особено важно – човешката активност като духовност по този начин се присъединява и става значима проява абсолютните ценности на Духа като всеобемаща реалност, която импулсира изявите на човешкия дух и така ги направлява според своята вътрешна закономерност, според висшите си цели. Вселената на Духа съдържа в себе си безкрайно много млечни пътища, звезди и планетни системи, в орбитите на които кръжат отделните прояви на човешкия дух и благодарение на които те имат субстанциална значимост, съобщимост за “света на субектите”, интерсубективност.
  
  Духовната активност на субективното затова ще си остане навеки неразбираема и парадоксална дейност за ония, които искат да я сведат и обяснят посредством “обективната реалност” и като отражение на тази последната. Те никога няма да схванат самобитността, особеността, спецификата на духа и духовните ценности и образования, тяхната качествена определеност, тяхната самородност, подобна на тази на благородните метали и натури. Впрочем, всеки наслагва себе си върху своите разбирания и затова разбиранията са така показателни.
  
  Духът и неговата смисловост се подчиняват на особен род закономерности, които не могат да бъдат изведени и разбрани с помощта на нещо друго, а само вътрешно, от самите себе си, от тяхната почва – субективното като реалност – когато става дума за тяхното естество и специфика. Душата не се издига до степента на духа когато остава при обвързаността си със "света на обектите", а само тогава става и се явява като дух, когато се отдръпне от този "свят", обърне се към самата себе си и се почувства окрилена за саморазвитие в собственото си лоно, свободна и непринудена, изпълнена със "самосъзнанието" за собствената си уникалност и битийност за самата себе си.
  
  Следователно територия за разгръщането на човешкия дух е кантовото "царство на свободата" и на човека като "цел сама по себе си" и самоценност, в което се обективират чрез духовните форми съдържания, продуцирани и изведени от почвата на субективността, форми, израз на творческата, активно и ефективно действената природа на човека като човек. Отрицанието на тази самоактивност и творчество на човека като субективност означава игнориране на неговия “родов признак”, принизяването му до степента на изцяло детерминиран в дейността си агрегат, автомат, "прост обект сред обектите" (Шопенхауер), игнориране на неговата differentia specifica - при което се затварят всички пътища за проникване в същността на такива очевидни в тяхната изключителност феномени каквито са философията, митологията, религията, изкуството в тяхната вътрешна и дълбока субстанция. В този случай каквито и увъртания да ни се представят – родени в лоното на позитивната нагласа – духовните форми неизбежно се свеждат до нивото на мистерии, капризи и игри, израз на произвола на чистата субективност на индивиди, коренно разминаващи се с "нормата" за човешко, усреднената норма за субективност на масата, неспособна на творчество и субективност, самодейна активност, продуциране на духовни ценности. (Духът е мистерия, но не от този род, той е игра, но не от такъв род, той е и "каприз", но от съвършено друг род.) И тогава кой може да каже защо личностите сред тази “маса” все пак имат отношение към произведенията на духовната активност, а също защо човешката общност в отделни епохи – средновековието, например – изцяло е била обладана и обсебена от духовното и духа? Или, обратното, нима не е ясно че в обществата, подчинени на принципа на унификация на индивидите и непризнаването на човешката самобитност, на свободата на личността, е абсолютно невъзможно пълноценното общуване с духа, а също и разгръщането на духовния потенциал на човешките същества, напротив, достига се до неимоверното му ощетяване?
  
  Субективността на човешките същества, разгръщаща се в сферата на духа, в духовните форми, продуцира общовалидни, необходими и общозначими за всички субекти, за всяка субективност съдържания и значи интерсубективното като такова е полюса и средоточието на човешкия дух. Тези интерсубективни съдържания на духа не означават нищо друго освен вътрешна, за самото субективно обективност, т.е. общозначимост за всеки субект, намерена в такава строго индивидуална форма, каквато е отделната човешка личност, или, по думите на Хусерл, "разпростиране на собствения опит върху опита на други “Аз” (149). Така се стига до онова, което "обединява споменатите полета на индивидуалното съзнание, т.е. феноменологичното единство на общностния живот" (149). Интерсубективността не може да бъде израз на нещо друго, освен на това, че всеки човек е поставен в аналогични позиции спрямо външния свят, интерсубективното е постиганата в пределите на субективността общност на тези позиции. Интерсубективното е иманентната субстанция на човека като човек, т.е. на човека като дух.
  
  Тоталната позиция на човека се диференцира на обозначените вече коренни типове отношение на човека към света и към себе си, а в духа, в духовната активност тези последните се синтезират по определен начин – задавайки спецификата на всяка от духовните форми. Всяка от тях може да бъде разбирана като самобитен начин на синтезиране на тези чисти типове отношение на човека, като някаква тоталност и универсалност на синтетичното отнасяне, а чрез самото това и като начин на изразяване на човешкия дух и на субективното в неговата вътрешна ценност. Всяка от тях е особена форма, посредством която човешката субективност встъпва в дълбоко и цялостно отношение към самата себе си и на тази основа към света - разбиран в указания трансцедентален смисъл – при което се изразява истинското и вътрешното единство на човека със света. В духа и неговите форми човекът създава и осъзнава самия себе си като човек и като самостойна субективност, подготвяйки с това почвата за реалното си примирение със света в обективното "царство на свободата". Но за да стане този идеал действителност, самият човек трябва сам да направи себе си достоен за него, да стане същество, чийто основен атрибут е свободата – векове наред култивирана като “съзнание” в сферата на духа. И в най-варварските времена човекът като дух е бил свободен, идеята на истерията е свободата да се разпростре и върху външната действителност, да я одухотвори.
  
  Съобразно това разбиране духовните форми ги разглеждам като синтетичен тип отношение на човека към света и към себе си, т.е. такъв тип отношение, в който чистите или коренни типове, разгледани вече, са своеобразно и органично свързани, а също и тип отношение, приел формата на израз на духовност, на израз на човешки дух. От казаното следва, че атрибутите на духа са именно:
  
  1.) Самост или самобитност на субективността на човека, автономията й като предпоставка за саморазвитието й под друга форма и
  
  2.) Свобода на изявяването, изразяването и въплъщаването, т.е. на обективацията на това вътрешно, в пределите и на почвата на субективността възникнало съдържание с цел добиването по интимен път на обективност, интерсубективност на самото съдържание и на формите на неговата изява.
  
  С казаното в този параграф аз можах, струва ми се, само да щрихирам едно възможно разбиране, необходимо ми за по-нататъшния, собствен анализ на това изследване. Това разбиране ще играе за мен ролята на ориентир, без който не бих могъл да говоря за духовните форми. Затова аз тук предложих не пълнотата на едно възможно разбиране, а подхода, заедно с добитата в резултат на неговото прилагане принципна схема, които, изглежда, могат да помогнат за разбирането на проблемите от една друга, различна от досега господстващата у нас, философска позиция.
  
  Водейки се от изявените дотук предпоставки на анализа смятам, че основните духовни форми могат вече да бъдат подложени на специално изследване, съобразено и изхождащо от тези предпоставки. Предлаганият по-долу анализ ще бъде също така чист, т.е. логико-дедуктивен, без примесването, доколкото е възможно това за разбирането, на нищо емпирическо, а доколкото това последното го има, то трябва да бъде здраво свързано с теорията, необходимо да произтича от нея.
• 15:34

  4. Светът

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Съзнанието е ориентирано към външния свят, към нещата, които го съставят. Неговият интерес е да проумее този свят, да го подчини на себе си и така да го направи свой свят. Но да се замислим малко. Съществува ли "свят" изобщо, който след това трябва да става "мой" или нечий друг? Нали светът се появява, с "включването" на съзнанието, нали без съзнанието "светът" е само гъст, лепкав мрак, който се разсейва мълниеносно щом го озари светлината на съзнанието! Светът възниква за нас само чрез съзнанието, без участието на съзнанието светът би бил едно нищо, потънало в своята инертност и непроницаемост.
  
  Разбира се, нещата си съществуват, вероятно, и без съзнанието, но само чрез съзнанието те стават свят – такъв, какъвто е той само в единство със съзнанието. Съзнанието не е огледало, в което светът свободно се оглежда и прави своите гримаси, защото един такъв възглед е пропуснал да отбележи решаващото обстоятелство: светът като свят – какъвто го имаме и го знаем – става само чрез съзнанието, те са едно неразделно единство. Грешката на този възглед е: ако махнем "огледалото" (съзнанието) светът в указания смисъл се сгромолясва без остатък. Ние не знаем и никога няма да узнаем какъв е "светът" сам по себе си – защото той винаги ни е даден чрез съзнанието, ние го намираме и го имаме в своето съзнание, ако предположим че го има "без съзнанието" това, вероятно, ще бъде нещо друго, но със сигурност няма да бъде този, нашият свят, "светът, какъвто го знаем", "светът, какъвто ги виждаме" и пр. Другояче казано, картината, на света възниква с решаващото участие на съзнанието, то има основната роля за неговата поява. Изключването на съзнанието с неговата активност от процеса на съществуване на света води до изкривяване на реалното състояние, до лоша предубеденост и до поредица от погрешни заключения, които са особено неприятни в областта на философията. Защото една такава философия елиминира от своя анализ тъкмо онова, което иска да познае – и да разбере: съзнанието.
  
  В този смисъл Е.Хусерл казва: "Светът и неговото свойство "във и за себе си" съществува независимо дали аз или ние имаме съзнание за него или не. Но достатъчно е веднъж този общ свят “да се появи” в съзнанието като “светът” и той вече е отнесен към субективното и самото му съществуване и начинът на съществуването му получават ново измерение – стават съвсем неразбираеми и “подвъпросни”. В това се състои трансцеденталният проблем; тази "поява", това “битие за нас” на света, което може да получи своя смисъл само субективно, какво е той?" (149) Затова за философията "светът сам по себе си", "светът като цяло" и пр. хипотетични светове на материализмите са съвсем безинтересни и безсмислени.
  
  Всъщност още Дж. Бъркли по-определено показа, че наивно-материалистическата вяра в това, че съзнанието се определя от вещите, е абсолютно парадоксална и не издържа и най-лекия опит за философия, за осмисляне и разбиране. Прочутото негово "esse is percipi" както и разбирането му, че на човека вещите са дадени непосредствено само в съзнанието, подкопа тази наивна вяра и за първи път ясно формулира в съвременна форма трансцеденталния проблем, за който говори и Хусерл, и други философи.
  
  Този трансцедентален проблем обаче съвсем не може да се проумее от материалистическата и позитивна нагласа спрямо света, която се свежда до следното. Съществувал "обективен" и “независим” от човека свят, който е един и единен, и този свят бивал отразяван от съзнанието. Ако се осмисли тази позиция, то неизбежно се констатират поне няколко противоречия. Първото е едно смесване на два аспекта – този че "светът изобщо съществува" и другия, че "светът съществува обективно". Вторият аспект касае това по какъв начин съществува този свят и това че бива да бъде смесвано с първия аспект, още по-малко пък "обективното" съществуване на света да се извежда на основата на това че той изобщо съществува. Впрочем, това последното не се поставя под съмнение от никой, включително и от Дж. Бъркли, но то няма отношение към същината на работата, която може да интересува философите. Свойството обективност, което искат да припишат на света – за да не стане така че той, вероятно, по някакъв начин да “изчезне” – в този смисъл е недомислица и с приемането му подобни философи само признават безсилието си да схващат. Защото “обективен” не е "независим" от субекта и сам по себе си съществуващ, а точно обратното. Това е така, защото обективност изобщо не може да се мисли безотносително към субективното и сама по себе си, тя се поражда само като резултат на отношението на субекта към света, превърнат от него в "обект" на неговото познание. Затова изобщо или сам по себе си светът не може да бъде нито обективен, нито пък субективен или някакъв друг; той става някакъв само в отношение към човека, който поглежда под един или друг ъгъл върху света, и то не върху "света като цяло" – друг любим безсмислен израз на материализма! – а само върху определен фрагмент или аспект на света. Следователно бягството на всеки материализъм от трансцеденталния проблем винаги го завежда в неизбродими тресавища, от които той не може да се измъкне и затова там предизвиква само съжаление; усилията му по-нататък са странни и смешни като на онзи барон, който искал да се измъкне от тресавището, дърпайки се сам за косите и на който се смеят от душа и децата. По тази причина аз няма да се занимавам повече с подобна немислеща позиция спрямо света, а ще се опитам да разбера какво е "свят" от позицията на философа.
  
  "Нашето изчерпателно έποχή поставя, както казваме, света в скоби, изключва от предметното гюле света като просто наличен, представяйки на негово място така-и-така-преживения-възприетия-при-помнения-отсъдения-премисления-оценения-и-т.н. – свят като такъв, света, "поставен в скоби". Проявява се не светът или някаква част от него, а “смисълът на света”(149), казва Е. Хусерл. Именно този е светът, който може да интересува философията, а също и човека. Следователно за човека светът винаги е обективен, но това не означава независим, нито пък сам по себе си, а такъв, какъвто той е за субективното, за човека, встъпил в определени отношения към този свят. Впрочем, друг свят човекът няма и не може да има, друг свят човекът не познава. Нека да оставим на материалистите този "друг свят", те с един такъв "друг свят" имат стари сметки за уреждане.
  
  И още нещо е съществено: "А трансцеденталният проблем обхваща – пише Е. Хусерл – целия свят и всички негови науки и ние се съмняваме в цялото. Светът “произлиза от нас”, както Декарт ни убеди да признаем, и в нас придобива привично влияние. Общият смисъл на света и определеният смисъл на неговите части е нещо, което ние съзнаваме в живота на нашето възприемане, на нашата представа, мислене, оценяване, и затова то е нещо "конституирано" в някакъв субективен генезис” (149). Всяко нещо, което иска да се нарече философия, тръгва от трансцеденталния проблем като от отправна точка, всяко разбиране на света затова се основава на него и изцяло зависи от него. Но това не е някакъв изключителен, “философски” свят, това е тъкмо човешкият свят. При това, за огромно изумление на "нашия" материализъм този свят не е един и единствен, съществуват множество различни светове в зависимост от човешките позиции, ориентации, нагласи и отношения, всяка от които конституира собствен свят, различен от другите. "Ние можем свободно, във фантазията, да варираме нашия актуален свят и да го превръщаме във всеки друг свят, който можем да си представим, но ние сме задължени да варираме и себе си заедно със света, а можем да варираме себе си само в границите, предписани ни от природата на субективността. Колкото и да променяме световете според собствената си представа, всеки от тях трябва да бъде свят, който ние можем да преживеем, да бъде доказан от очевидността на нашите теории и да бъде обитаван от нашата практика." (149) Така, по думите на Хусерл, най-накрая се стига до това човекът да застане "лице-в-лице" с "последната структура на съзнанието".
  
  Моята задача тук не е да изследвам света като отделна тема, а света само като елемент, участващ в конституирането на духа, който – в определен смисъл – е точно такава "последна структура на съзнанието", на душата, прозряла себе си като проява на оживотворяващата всичко субстанция на духа.
• 15:29

  3.Субективната реалност

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Продължаваме по-нататък. Субективното беше носителят на активността от всякакъв, недиференциран, характер. За да избегна известна неточност в израза ще приема, че субективното и субективността са същностна функция на човека като някаква тоталност от характеристики, която съществува, действа, проявява се твърде многообразно и в този смисъл е реалност, субективна реалност – която противостои на външната, обектната реалност.
  Човекът, проявявайки човешкото у себе си, го проявява като субективно, като субективност, и тази негова същностна проява в цялото многообразие на неговите изрази навън – а и към самия себе си – тук я обозначавам като субективна реалност. Въпросът, следователно, е: как могат да бъдат категоризирани, обособени и схванати основните изяви на субективната реалност? Изява и израз на какви способности на човека са те?
  
  Смятам, че нашето разбиране за коренните и чистите типове отношение на човека към света и към себе си е основата, от която трябва да се тръгне, за да се реши този проблем. Сега е моментът да приложим така възникналото учение за човешките отношения.
  Известно е, че всичките способности на човека като субективност открай време са били определяни като израз на единството или тоталността, наречена душа, човешка душа. И макар че душата е нещо единно, философите векове наред са се опитвали да намерят нейните "части", т.е. да диференцират способностите й и да хвърлят светлина върху тях. Сега за обозначаване на това, което някога са разбирали под душа се използува "по-научния" термин психика, а като се приеме, че и животните имат психика и психически живот, след това дълбокомислено се разсъждава за различието между тия два вида психики. За сметка на това беше пожертвало понятието душа като "донаучно" и като "понамирисващо" на идеализъм и религия, и затова сега се смята за дилетантство да се говори за душата на човека. Макар – близко до ума е това – ако понятието психика се натовари с пределно широк смисъл, то за да се схване специфичността на психичния живот на човека и същностното му отличие, е необходимо да се остави за тази употреба думата душа – позволяваща да се схваща този особен смисъл, – още повече че това е ясна, стара, но жива дума и понятие. Нима научни са само изкуствените и сконструирани от някой думи и понятия?! Същевременно аз търся философските – не психологическите – измерения на проблема за душата на човека.
  
  И така, да се опитаме да разберем какви са способностите или същностните проявления на човешката душа. Трябва да изходим от това, че съществените качества на субективната реалност, на човека, са душевните му качества; това какъв е цветът на косата му или на очите му или колко тежи и как изглежда тялото му, е нещо твърде несъществено – когато се питаме за неговото качество, качеството му да бъде човек. Затова в определен смисъл душа е равнозначен на субективна реалност термин.
  Преди да се опитам да отговоря на поставения вече въпрос ще трябва да се спра на едно догматическо предубеждение срещу термина душа, което е равносилно на предубеждението срещу понятието дух. Забранява се употребата на тези понятия, защото чрез тях се "въвеждала" онтическа самостойност на обозначаваните с тях същности, което е основа на подозрението за идеализъм. А тъй като всичко идеално било “епифеномен”, то предпазливостта от употреба на думи, асоцииращи самостойност на духовните форми, трябвало да бъде на висота. Ако се абстрахираме от този кой знае как загнездил се в някои души синдром на средновековен реализъм, то можем да кажем следното – без разпростиране, защото това "мило" предубеждение не заслужава особено внимание.
  
  На ония, на които е толкова скъпо онова, което наричат материализъм, ще кажа за успокоение на душите им следното. Потрудете се да помислите какво би станало ако тави онтологическа самостойност бъде допусната – става дума за съзнанието, душата, мисленето, духа. Вярно, непоклатим "тезис" на вашия материализъм е отричането на тази самостойност, но вас нима не ви интересува, нима ви е безразлична истината, реалното положение на нещата. Ако идеалните форми и прояви са отношение на човека, то нима може да има отношение без съотносими, нима не трябва да се разграничат и обособят "нещата", които се съотнасят, нима може да се разбере самото отношение ако механически сведем едната му част към другата, оставим я да я погълне и, накрая, нима с това не си отрязваме възможността да кажем нещо смислено и за двете – защото тогава унищожаваме и самото отношение? А нали точно това става когато се каже, че "съзнанието не е нищо друго освен отражение на материята" – която "мъдрост" бил изрекъл един болен и страдащ човек, не "отбиращ" особено от философия, на който вие прекалено много вярвахте? Нима задача на философите е да повтарят казаното от някой, безкрайно да го предъвкват, считайки се освободени от отговорността да мислят и разбират?! Толкова за един неразумен страх.
  
  Обаче има нещо, което наистина смущава. Защо трябва или имаме ли право да говорим за душата като за “нещо”, което просто е – подобно на другите неща, за които сме уверени, че не са нищо друго освен това, което са. Не е ли по-разумно да се опасяваме от схващане на душата - представляваща реалност от особен род – като нещо, а оттук, на тази почва, да елиминираме по-нататък коренни различия между тези, вероятно, твърде различни “неща”. Смятам, че едно такова опасение, което не произлиза от неразумен страх "около" самостойното съществуване на душата, а се основава на потребността от изясняване на нейната “diferentia specifica”, е напълно законно, необходимо дори?
  
  Душата не е епифеномен, но е съществуване или съществуващо от особен род, несрещано другаде, коренно различно от другото, – “така-и-така” съществуващото, нещата. Тя е убягващо и неподатливо за описание "нещо", съществуване, което е по особен начин, и ако към него пристъпим с нагласата, че то все пак е “такова-и-такова”, то не е ли по-добре нищо да не кажем, да се оставим на епикурейската и скептическата атараксия.
  
  Следователно за проясняването на това съществуващо е необходима особен тип онтология, онтология на човешкото съществуване. Както пише Хайдегер "човекът – впрочем едно съществуващо – “се занимава с наука". В това "занимание" не става нищо друго, освен нахлуването на едно съществуващо, наречено човек, в целостта на съществуващото и то така, че в и чрез това нахлуване съществуващото, каквото е и както е, бива разкрито. Разкриващото нахлуване най-напред помага по свойствен за него начин съществуващото да постигне самото себе си" (139, 45). Същевременно субективната реалност непрекъснато става, а не е, докато другото, вещта, просто е. Същото може да се каже за душата, човешкото, което "е това, което не е и не е това, което е" - ако използуваме формулата на Сартр. Това е фундаменталното различие, върху което се основава коренно самобитната същност на човешката душа и затова тук, при проясняването на този въпрос, е необходима особена терминология, основите на която постави Хусерл, а също М.Хайдегер и Ж.-П.Сартр. Аз нямам тук възможността да се задълбавам във всичките измерения на проблема за субективността – защото това е цялата философия на XX век. Изхождайки от целите на това изследване, ще използувам изцяло условно, една традиционна за вкорененото у нас философско съзнание терминология – за да мога с нещо да му повлияя.
  
  Що се отнася до способностите на душата или нейните “части” то въпросът отдавна е изяснен и многократно изявяван – за да има нещо ново, което може да се каже. Аз само ще ги систематизирам и изведа от разбирането за коренните типове отношение на човека към света и към себе си.
  
  Съществената “половина” на човека, наред с тялото, е неговата душа. Тя обхваща в себе си всичките многообразни прояви на душевен живот, тя е тяхното единство и цялост. Душата е хармонията на всичките свои прояви, "партитурата, по която оркестърът свири", но тази цялост ние можем – за нуждите на анализа – да разчленяваме и разглеждаме поотделно: мислене,чувстване, воля, вяра и пр. Не бива да забравяме това, че когато говорим за мисленето например, ние всъщност говорим за душата като мислене, като мислеща, за душата, изявяваща се тук чрез една своя възможност или способност каквато е мисленето. Душата на човека има способността, наред с другото, да мисли, и чрез тази нейна способност човекът влиза в едно особено отношение към света и към самия себе си.
  
  Значи за да разберем отделните прояви на душевен живот ние трябва да проникнем малко по-дълбоко, а именно да разберем ония отношения към света и към себе си, в които е в състояние да встъпи живият човек. Тези отношения са корена, от който израстват способностите на душата, душевните прояви са "ефирната субстанция", в която се "обличат" тези коренни човешки отношения – без разбирането на които душевният живот действително си остава непонятна тайна. Ако разглеждаме мисленето например като нещо изолирано и само по себе си, единствено като "психичен процес" – без да сме разбрали неговата основа и корен: човешките отношения към света, – ние никога няма да го проумеем, сами себе си ще изолираме от разбирането каква е същината на тази така удивителна човешка способност каквато е мисълта. По същия начин стоят нещата и с останалите, не по-малко удивителни душевни прояви на човека. Душата на пълноценно живеещия човек се изявява веднъж като мислене, друг път като чувстване, като воля и пр., тя добива качеството си да бъде човешка душа именно в цялата съвкупност и единство на всичките тези прояви, в тяхната неописуема хармония. Душата на развития човек е в състояние да встъпи в многообразни отношения към света и тази е основата – естествения корен – на душевния живот, на способностите на човешката душа.
  
  Познавателното отношение на човека към света (и към себе си) има за свой носител в душата съзнанието, като механизмът на съзнаването се разбира като добиване на знания за нещата такива, каквито те са сами по себе си – безотносително към някакъв друг интерес на субективното освен този за постигането на "обектна, адекватност" в истинното знание. Синоними на съзнанието са мисленето, умът, интелектът. Тази така постигана истинност, разбира се, не е нищо друго освен съответствие на представата с предмета, за който тя се отнася – и това е идеал на познавателното отношение, на съзнанието. Чрез съ-знанието в по-знанието човек достига знанието, заставайки в позицията на познавателен субект като неговият интерес се свежда до установяване на "това, което е, такова, каквото то е”(Хегел). Тук аз посочвам принципа на разбирането, не разгръщането му - за да разгранича съзнанието като съставка на душата.
  
  Ценностното отношение на човека има за свой носител в душата чувствителността, чувството като такова. Механизъм на реализацията на тази част на душата е субективното преживяване, вживяването на душата – по израза на Дилтай. Това е т.н. "чувстваща душа" и затова древните са били много мъдри когато – за да я предпазят от смесването й с нещо друго – са обявили за нейно средоточие сърцето, а не главата, "обитавана" най-вече от съзнанието, разумната, по-скоро мислещата, разсъждаващата, знаещата душа. Но "нашата" философия предпочита да не говори много за тази част на душата, водейки се от принципа: има съзнание и това ви стига, всичко е съзнание. Но Сартр – и той на стари години стана "марксиалист"! – пише по-рано: "Има много възможни степени на кондензация и ясност. Това значи само, че ние сме длъжни да питаме съзнанието не отвън, а отвътре, че трябва в него да търсим значението... съзнанието само прави себе си съзнание, бидейки развълнувано от потребността от вътрешно значение. Развълнуваният субект и вълнуващият обект са обединени в неразкъсваем синтез. Емоцията е някакъв начин за разбиране на света." (95, 120). Това непосредствено улавяне на смисъла от вживялата се в нещото душа е същност на чувстването като душевна инстанция и то се основава на ценностното и субективно отношение на човека. "Развълнуваното съзнание" по думите на Сартр не е нищо друго освен чувстващата душа.
  
  Практическото или преобразуващото отношение на човека има за свой представител волята, волевата способност на душата, "желаещата" или "стремящата" се душа според древните. Относно същността й аз тук няма да се спирам поради сложността на тази част на душата за разбиране.
  
  Тези три съставки на душата изразяват в чист вид и олицетворяват съответните чисти и коренни отношения на човека; това бяха съзнание, чувстване, воля. При смесването на чистите отношения, при синтезирането им в нещо съставно и по-цялостно възникват душевни способности от висш, по-пълноценен характер, тях можем да ги наречем синтетични душевни прояви. Такива са – освен волята, която поради естеството на практическото отношение е синтетична способност - и разумът, и вярата. Например вярата е висша потенция на истински човешката душа, когато тя е изпълнена с копнеж за сливане с една реалност от същия род като нея – реалността на Духа и Бога – един идеал за човечност на личността, овладяна от дълбоката представа за собственото си предназначение на този свят.
  
  След това идва ред на т.н. "неразумна", "страстна", дори "животинска" и първична душа, това е "ТО"' на д-р З. Фройд (137) или безсъзнателното като компонент на душата на човека. Да се свежда тя до волята, както направи това Шопенхауер (155) или към мисленето, както прие Хегел (140) – думата "безсъзнателно навежда на това, то като че ли е най-неясното и смътно "съзнание", – ми се вижда неоправдано, защото това отмества същността на въпроса за естеството на тази душа и той привидно се решава, на една предпоставена плоскост. Тук механизмът е от крайно различен характер, да бъде разбрана тази част на душата е особено сложно, някои на това основание все още се "чудят" дали да признаят съществуването й, опасявайки се от "фройдизъм". Аз тук поради целта си ще се предпазя от всякакъв опит за говорене относно безсъзнателното и затова ще го обявя за особена "природа", имаща, както смяташе Фройд, предисторически характер, снета от обособилите се в резултат на човешкото развитие способности на душата, но действуваща подмолно и оказваща силно въздействие върху тях.
  
  Когато съзнанието се отъждестви с душата, т.е. се приеме, че същностна черта на човека е тъкмо и само то ("Човекът е мислещо същество"), то това не е само за облекчаване на мисленето и израза, но е резултат на краен рационализъм и гносеологизъм в разбирането на човека. Хегел, верен на рационализма, но и жертва на панлогистицизма, проправи окончателно пътя към едно такова разбиране, но всъщност той само йерархизира способностите на душата като постави най-високо мисленето, "съзнанието като такова".
  
  Това беше необходим резултат на неговата историческа концепция за духа - духът, стигащ до съзнанието за самия себе си чрез преодоляването и "прочистването" си от несъвършеното като свое представяне (представа, чувство, вяра), макар да ги остави като снети в него, подчинени на най-висшето. Тук аз не проповядвам някакъв плурализъм на способностите на душата, разграничих ги за нуждите на анализа, но установяването на единството им чрез съпоставяне, съподчиняване, субординация, йерархия го оценявам като спекулация и неоправдан схематизъм. Нима самата душа като тоталност на всичките си способности не е, при изявяването си, в актуален вид това единство? Друг е въпросът за историческия път на развитието им, а също и за генезиса, конституирането им, и той е оправдан и законен.
  
  А какво при това положение е самосъзнанието, това, което наричаме Аз? Ако се подведем от самия термин – само-съзнание, – то можем да направим извода – дължащ се на разширителното тълкуване на душата като съзнание – че то е отнасяне на съзнанието към самото себе си, т.е. тъкмо съзнанието, че това е моето съзнание, уникално по своето вътрешно съдържание» тъждествено на самото себе си (36). То е рефлексивно, защото прави за свой предмет самото съзнание, то е някакво самодиференциране на съзнанието, самоотнасяне на съзнанието към себе си. И за да се намери втория член на това отношение обособява се Аз-ът като особено съзнание, имащо за предмет самото съзнание и значи представящо се по-скоро като чувство за имане, за притежаване на това дадено като налично съзнание. В този случай се забравя, че ако съзнанието е форма на познавателното отношение, то тогава значи тъкмо уникалното в него може да бъде само формалното – и тогава защо е необходимо още особено съзнание за тази формална уникалност. От друга страна възниква въпроса: щом като съществува особен механизъм за самоотнасяне към вътрешното съдържание на съзнанието –самосъзнанието – и това е Аз-ът, то тогава дали има и други от този род механизми, в които да се извършва аналогично самоотнасяне към другите, наистина вътрешни съдържания на душата, плод на останалите нейни прояви и способности? Не трябва ли в такъв случай да бъдат обособени самочувствие – самоотнасяне към съдържанията на чувствителността – или пък самоволие (своеволие) – самоотнасяне към съдържанията на целеполагащата способност на душата – самоувереност – на вярата – и пр.? Или пък самосъзнанието обхваща всичкото това?
  
  Смятам, че разсъждения от подобен род се дължат на разширителното тълкуване на съзнанието като просто тъждество на душата? Разчленяването на току-що споменатите самоотнасяния е логично и то не е подвеждане – ако се вземе предвид това, че съзнанието се схваща разширително и поради това остават в сянка, другите самоотнасяния. Защото под съзнание често е било разбирано родовото отличие на човека или субективното. Това разчленяване на самоотнасянията, от друга страна, намира, мястото си, когато се разбере като израз на отношението на човека към самия себе си в пределите на душата. Тук сложността е особено голяма и тя дори се явява като парадоксалност когато се направи опит да бъде схваната и изразена диалектиката на самоотнасянията в пределите на душата към нейните собствени, пречупени през призмата на субективността съдържания – и същевременно се подири отнасянето на човека към света на обектите. Тук, в пределите на душата този въпрос не може в логически план удовлетворително да бъде решен, но той се решава на една друга плоскост – плоскостта на обективиращата самата себе си душа, душата, изявяваща самата себе си и своите вътрешни съдържания във външно-налични и обективни форми и в тяхното историческо саморазвитие.
  
  От темата за самосъзнанието необходимо се стига до темата за духа – защото при него, чрез рефлексивността на душата, за първи път се появява вътрешната обективност, присъща на духа, неговата интерсубективност. Но преди да стигнем до този главен въпрос ще трябва да разгледаме другото на субективността, или светът.
• 15:26

  2.Разбирането на живота

   » ‎ СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ
  Всяко човешко същество, доколкото живее, трябва да има яснота върху живота.
  Едва ли обаче на всеки човек животът е ясен сам по себе си, макар че е възможно всяко живо същество да притежава някаква непосредствена и интуитивна яснота – която, подобно на сила, да стои в основата на увереността му в живота. Не може живото да е напълно оградено от живота, защото той, така или иначе, е в него. Разбирането на живота е истинската потребност на живота и,оттук, – на живеещите. За човека това разбиране е жестока необходимост и непрекъснато стояща пред погледа непосредствена задача.
  
  Яснотата относно живота предполага светлина, осветеност, прогонване на сенките и мрака, които като че ли обвиват нашата обикновена представа за живота. Липсва ни упоритост и усърдие в разбиването и разсейването на този мрак. Свикнали сме и ни е удобно да продължаваме да пребиваваме в своята половинчата ангажираност с живота, която не задава въпроси, не пита и не иска да разбере основанията, на които дължим своята все пак могъща пристрастеност към живота. Задоволяваме се и не търсим нещо повече от плоските, банални и изтъркани от употреба псевдомъдрости, изплували подобно на пяна на повърхността, под която гъмжи водовъртежът на живота. Всекидневието, заето единствено със самото себе си и със своята убийствена монотонност, не ни позволява да спрем и да се вгледаме в истинските измерения на ставащото със самите нас, на ставащото в нас самите. Заети с правенето на всевъзможни неща, ние се поддаваме на илюзията, че правенето е истинската самоцел – и затова не се опитваме да погледнем на него, бидейки встрани и независими от него, т.е. да хвърлим взор и върху правещият, върху онова, което живее. Заслепението, че животът е тъкмо това – "да правиш нещо" и да не бъдеш бездеен – ни е обзело дотолкова, че забравяме простото, но затова пък фатално изискване: изборът е изцяло наш, ние самите сме резултат на собствения си избор и, следователно, моят живот произтича от моето автентично разбиране на живота. Лутането и случайният избор на някакви "неща за правене" – каквито и да са, най-често подражание на другите, също като нас в здрача лутащи се – само и само да се демонстрира някаква привидна ангажираност с битието и живота, всъщност се явява тотално откъсване от естеството на битието, пълно дезангажиране с него, затваряне в празния формализъм на това "и аз също като че ли живея", което се опитва да ни завладее и, накрая, кардинален отказ от свободата. Не е естествено да не разполагам, да не притежавам собствения си живот – така, както само аз искам, – макар че е съмнително дали той е само мой – след като не съм си го дал аз самият, а съм го получил незнайно откъде. Не бива вечно да налучквам, опитвайки се да се впиша в исконното вътрешно естество на живота, което така или иначе ме владее – независимо че не искам да призная това. Не бива да пропилявам живота си, да го проигравам и да го залагам, подобно на хазартния играч – овладян от глупава и жадна страст.
  
  Животът, изглежда, се превръща в страхотно изпитание, жестока проверка и ходене из лабиринт, когато живея "ден за ден" като жертва, просто обречена на живот и не искаща да разбере неговия смисъл. Не бива също да се оставяме на предубеждението, че животът е "вечна тайна" за човека – макар то съдържа истински смисъл, който може да ни даде вярна насока, вместо да предизвиква отчаяние и скептицизъм. Безразличието към живота е изключение, а не правило за живеещите, което ни подсказва, че животът сам по себе си е изначална ценност. От нас се иска просто да проникнем в основанията на влечението към живота, което намираме у себе си и долавяме у другите.
  
  Проясняването на живота е проблем пред живеещия. Животът сам по себе си е проблем. Безсмислието на живота се дължи на липсата на яснота у оня, който се оставя да бъде овладян от това безсмислие. Тук, разбира се, не става, дума за рефлекси я, достигнала до това безсмислие като резултат на вглъбяването си в проблема, а за безсмислието, пронизващо всички жизнени дела на даден човек. “Живее, а не съзнава, че живее” – това е идеал на живота според Русо, но не и за тази непосредственост тук става дума. Безсмислието като рефлексия не е така коварно като безсмислието, прозиращо в живота – защото рефлексията всъщност е уловила смисъла в безсмислието и така по парадоксален начин му дава все, пак смисъл. Непосредственото и не знаещо за себе си безсмислие на един живот е самата безнадеждност, е самата пустота. Тук не помагат никакви увъртания, фалшивата демонстрирана ангажираност с битието, за която вече стана дума, не скрива, а разкрива и изявява това отвсякъде прозиращо безсмислие. "Не зная защо живея" – това категорично не се казва от никой, защото едно такова саморазкриване не е присъщо на модерния човек, такава искреност не е по силите му. Защото е привикнал непрекъснато да се крие – зад думи, зад маски, зад жестове и дори зад погледите. Но разбулването на тази обреченост на пустота спрямо живота е непосредствена задача за оня, който органически се отвращава, гнуси се, не понася такъв гибелен фалш.
  
  Защото смисълът на моя живот се определя от моето разбиране на живота, от степента, до която съм проникнал в неговото неведомо тайнство. Живеейки, човек така или иначе си прояснява живота и достига до някакви прозрения - казваме: "Животът учи!" – но как можем да бъдем сигурни, че нашите открития и увереността ни в тях не са самозаблуда? И най-вече не разчитаме ли само на това, че животът сам по себе си разрешава своите колизии – и не означава ли това, че се поставяме в позицията на наблюдател, който от брега съзерцава течението на “реката на живота” и не дръзва да се потопи и смело да плува в посоката, избрана от него самия? Нашата смятана за потопеност в живота и отдаденост на него не е ли фактически отстраненост от него, основаваща се на неразбирането му?
  
  “Положението ни на Земята е неудържимо. Ако не намерим в този порой или просто река на живота нещо постоянно и безспорно смислено, за което да се държим, ни чака само ужасът от незнайния свършек.” – пише философа С.Герджиков (17А, 6). Живеейки в безметежност, предчувстваме ли този ужас или чакаме да се изправим в един миг абсолютно безпомощни пред него – когато е късно, когато сме “в лапите” му, когато ни е лъхнало вече леденото дихание на смъртта...
  
  Илюзията, че живеем може да си остане наистина една илюзия – ако неизбежният илюзионизъм на живота не е наистина разбран и следователно из основи, подкопан. Аз не твърдя, че този така наречен илюзионизъм на всеки живот - усещането че “все пак” живея – трябва да бъде разбит и отстранен, защото не съм сигурен, че това би довело до истинско очарование от живота. Аз не вярвам в "планирания" и "подреден" живот и в някаква външна на живота цел, на която животът трябвало да служи – да си спомним "неспирния поток от блага" и "всеобщото организирано щастие" на комунизма! Напротив, смятам, че животът трябва да служи на живота, т.е. в неговото естество се съдържат всичките му цели. Дори изправен пред смъртта "имаш пред себе си като най-скъп спомен неща, които надхвърлят човешкото правене – даровете на живота" (17А, 5). Затова изглежда трябва да се стремим да преодоляваме онова измамно усещане че живея – "все пак", "просто така" или "между другото", – с което често скриваме даже и от себе си напиращата от най-съкровените ни дълбини и все по-засилваща се неудовлетвореност от този живот и съответстващото на нея чувство за празнота и абсурд на това, което “става” с мен и което едва ли заслужава да бъде смятано за живот. Такъв илюзионизъм, особено когато подхранва успокоението и сляпата увереност че "всъщност това и е животът", трябва да бъде прогонван без жалост. Защото живеещият трябва да е наясно с живота, а също и с живеещото, със себе си - и няма как да избягаме от тази отговорност. Тя ни преследва, макар че ние трябва да сме преследващите я неуморно. Дори и любовта към живота, за която всички твърдят че я "притежават", трябва да разбере самата себе си и своя извор.
  
  Моето право да живея както аз искам и както намирам за добре не може да бъде основание за примирението ми пред така наречената "неразгадана от никои тайна на живота", както и за отказа ми да преценя дали това, което “искам” и “намирам за добро” са истински и дали те не ме обричат на това да пропилея и да не намеря за себе си всичко онова, което животът може да ми даде. Спонтанно поисканото от живота няма как да не е истинско – коварни са неспонтанно, обмислено поисканите неща, от тях трябва да се пазим! – но нали хората все така спонтанно искат толкова несъвместими или отричащи се неща? Нали аз не приемам толкова много "цели" или страстно желани неща на хората около мен, а и те не пропускат да ми отговарят със същото? Как да разбера този хаос, може ли да бъде разбран този свят на човешките стойности и цели. Дълбокомисленото обяснение, че “в тази сфера” всичко е относително и релативно успокоява част от философите, но тревожи останалите, а също – което е по-важно – с нищо не може да помогне на човешките същества, искащи да живеят и страстно стремящи се към живота. "Няма истина под това небе" и “Един свят, лишен от ценности" – такава мъдрост не е нужна никому. Бягството от истинската велика проблематичност на живота не е достойна философска позиция. Защото за човека, който иска да живее, това бягство е непостижим блян: не може да се избяга от "проблема живот" и тук даже и смъртта не е спасение...
  
  Трябва да бъдем силни в този живот, а не безпомощни, податливи на капризите на суетата. “Невиждането на смъртта и заблудата, че светът е ясно място, е упойка, която задържа човек на най-ниското стъпало на неговите възможности. Слабостта обрича на незнание, на тъмнина, на смърт без контрол. Тя обрича на безсъзнателност, на нищожност и небитие. Силата прави сила. Само усилията... натрупват личната сила и водят към други хоризонти” (17А, 206). Познаваме ли силата у себе си, грижим ли се за нейното събиране, противопоставяме ли се на разпиляването й?
  
  Страстта към живота се дължи, вероятно, на ясния могъщ импулс към живот, който напира у силните индивиди, за които животът не е тайна, мъка или проблем, а непосредствена реалност и наслаждение. Вроденото интуитивно разбиране на живота, което подобни индивиди притежават, ги прави адекватни спрямо него, те не познават неудовлетвореността от живота, те не се питат как да живеят, а просто живеят. Малцина са обаче тези индивиди, чиято жизнеспособност е така непосредствена, силна и ясна. Затова аз тук питам: постижима ли е тази истина на живота или тя е само дар за малцина избрани? Имаме ли право да се стремим към подобен идеал? Дали мнозинството не е просто обречено на безстрастно живеене, което не познава живота и затова се крие от него? Едва ли, защото и тук, и там животът като възможност е един и същ и следователно задачата е просто да бъдем адекватни спрямо него, т.е. на основата на истинско разбиране, прозряло неговата същина, да живеем пълноценно, уверено, без илюзии, без маски, без фалш, без преструвки. Потребен ни е духът на живота, който единствен може да ни приобщи естеството на самия живот; ако го нямаме, ако сме встрани от него, то тогава нашият "живот" е като този на рибата извън водата, върху сухия пясък...
  
  Аз не се стремя към някакво ефимерно "знание" за живота и не се опитвам да строя наука или дори някакво изкуство, които да ни учат на живот. Убеден съм, че подобни усилия по принцип са напразни – животът не се поддава на техническо усвояване и научаване, напук на писанията на толкова много психолози, пишещи дебели книги върху "изкуството да се живее". Но една философия на живота, съобразена с неговото естество и изразяваща го, е най-висшето, което човек може да притежава и което му е потребно на този свят. Философията е сравнима по своята мощ и достолепие с религията и затова на нея също можем да разчитаме – когато се стремим към яснота и разбиране.
  
  Но не професионалната и школска философия – занимаваща се единствено със самата себе си, – а живата и разговарящата с човека философия. Тя разчита на заложеното у самия човек и на човека като реална субективност когато търси значимото за човека, а какво може да бъде по-значимо от живота и истината за него? Философия, която ни подготвя за нашата лична среща с духа на живота.
  
  Една истинска философия на живота е тази, която обича живота и е привикнала да се вслушва в неговото велико тайнство. Тя не измисля из самата себе си и в самата себе си някаква премъдрост и не се опитва да се дистанцира, да стои извън и над живота, да го превръща в прост обект за познание, външно противопоставен й. Едно такова отдалечаване от естеството на живота, не й е присъщо, тя се стреми към максималното приближаване, сливане и потопяване в него, тя иска да се проникне от извиращата от него жизненост и да стане жива философия, с други думи – философия на живота в истинския смисъл. Тя се опитва да застане в средоточието на самия живот, да стане слово и говор на живота, тя иска да изрази чрез думите неговите естествени и вътрешни пулсации, неговия ритъм и патос, неговите протуберанси и трептения.
  
  Философия, която съдържа живота на живота, която е живот, изразен в слово – ето го мамещия в далечината идеал на тази философия. Органическото сливане и отъждествяване с живота до степента, на която можеш да кажеш “Да, ето това е животът!”е онова, с което иска да се гордее тази философия, в това се заключава нейната суетност. Слово, което съдържа в себе си първичната тръпка на живота, което е силно и могъщо като самия живот, което привързва читателя към живота и го причастява, към неговото дълбоко и изначално тайнство – ето я задачата, отговорността и мисията на тази философия, явяваща се тъкмо негова екзистенциална инициация.
  
  "Да се излезе жив и силен от света и да се отиде възможно най-високо.
  Силата е в определен смисъл трансчовешка. Като съзнанието и разбирането тя може да прекрачи отвъд онова, което обикновено наричаме "човешка граница"." (17А, 207)
  Има ли край това пътуване на човека към естеството на живота? Мистерия ли е животът, може ли неговата тайна да проговори?
  
  Едно е поне сигурното. Животът не може да свършва абсолютно безславно – с преход към нищото. Защото “тук и сега” ние се подготвяме не за него, а за нещо незнайно, неведомо, но все пак възвишено като този живот...

• 14:24

  Лебедите по Висла (архив)

   » ‎ OrangeJuice & Coffee
  

• 14:06

  [fabula] bitch-beach

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  наетите прегръдки се въргаляха безгрижно край реката
• 14:05

  [meto76] Регистрирана ли е Цецка Цачева по ДДС?

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Регистрирана ли е Цецка Цачева по ДДС? ЗонаБГ.инфо, 6 март 2010 г.  В пъти съм вземала повече, отколкото вземам сега. Това призна председателят на парламента Цецка Цачева в предаването „Тази сутрин" по бТВ, с което отно...
• 13:31

  [cindy] С риск да си съсипя имиджа.... (+ снимки)

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
    *
• 12:04

  [parasol] Какво честваме на 8 март?

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Според печалните статистики, от една страна бедността у нас се феминизира (т.е. най-бедни са семействата, в които жени осигуряват основните фамилните доходи); от друга страна, всяка четвърта жена се оказва жертва на домашно нас...
• 11:53

  [valben] Да обичаме жената

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ ВИРТУАЛНИ ДАМИ ! НЕКА ВИНАГИ ДА БЪДАТ ОБИЧАНИ И ДА ОБИЧАТ ! С УВАЖЕНИЕ И ОБИЧ !
• 11:33

  [tanyarisemova] Утре 7:00ч.в новините по БНТ ще дават репортажа за блогерката Таня Иванова! http://vihrogonka.blog.bg/ ГЛЕДАЙТЕ ГО!

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Понеделник в 7:00 в новините по БНТ ще дават репортажа за блогерката Таня Иванова! http://vihrogonka.blog.bg/. ГЛЕДАЙТЕ ГО! Тя заслужава нашите овации!
• 11:01

  [sowhat] световъртеж

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  по това време на деня винаги ми се завива свят и се замислям дали най сетне

• 9:36

  Концентриран сексисъм по НТВ

   » ‎ Неуютен блог
  Снощи гледах "Темата на Нова" и се чувствах като в 80-те. Предосмомартенски, темата беше посветена на жените. Без никакъв размисъл и никаква възможност за алтернативна гледна точка се изляха всички клишета, които можете да си представите:
  
  - жените са "крехки създания"
  - нормално е мъжете да седят пред телевизора и да чакат жена им да им сготви, изчисти, направи салатката и сипе ракийката (нали Джон Ленън е казал "жената е негърът на света", значи си е така)
  - жената е майка и домакиня по дефиниция, ако иска да постигне нещо в професията си, тя задължително трябва да има предвид, че основната грижа за родителството и домакинството е нейна
  - нещо повече - най-голямото щастие за една жена е да бъде майка, защото
  - жените са създадени, за да бъдат майки
  
  А преди това, в новините на същата телевизия, имаше много интересен репортаж - жените заемат по-непрестижните професии и получават по-ниски заплати от мъжете... в Шумен.
  
  Пък в рубриката "Звезден репортер" ни беше обяснено от крехкото създание Маги Желязкова, че ако децата ядат боклуци, затова е виновно единствено и само семейството. (И понеже от същата емисия научихме, че възпитанието на децата е грижа на жената, следва, че главният виновник децата да ядат вафли и чипс са майките им.) Съвсем по социалистически - ако в обществото има проблеми, виновно е семейството, тя, системата, си е наред.
  
  Чудя се дали става дума за интелектуалното, по-точно - цивилизационното - равнище на новинарите, репортерите и пишман (сиреч звездните) репортерите на Нова Телевизия, или за съзнателна редакционна политика,  същата, която чрез "Биг Брадър" ще ни учи на семейни ценности.
  
  Скептичен индивидуалист съм, което допълнително се усилва от философската и социологическата ми закваски, и се отнасям дистанцирано към всички "изми", включително и към феминизма. Но при такава долнопробна пропаганда - как да не се почуствам феминистка :-). 
  
  Аз съм преди всичко човек, а после всичко останало. И независимо от различните аргументи, които мога да извадя в полза на това да продължавам да нямам деца - здравословни, жилищни, биографични, ясно ми е, че основната причина е друга: аз просто живея пълноценно. Не изпитвам потребност от дете, което да осмисля живота ми и да осъществява природата ми. Той, животът ми, си е предостатъчно осмислен и дори по-пълноценен, отколкото мога да поема, а в "човешката природа" не вярвам. (Не казвам, че осмислянето на живота е единствената предпоставка за една жена да иска дете, говоря само за себе си.)
  
  
  Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
  
   
  

• 8:45

  [victoriavselena] Миг преди празника...

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Искам преди да запразнуваме да ви "бръкна в раната", да ви причиня малко болка, но да приключим с това веднъж за винаги, да го отскунем от корена – искам да поговорим за унижението. Съвсем е унизително да се говори за уни...
• 2:33

  [wallstreet] Ахмадинеджад: Атаките от 11-ти септември срещу САЩ са “голяма лъжа“

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Иранският президент Махмуд Ахмадинеджад окачестви атаките от 11-ти септември 2001 срещу САЩ като “голяма лъжа“, според държавни медии в страната. По различни поводи Ахмадинеджад е оспорвал приетата версия за терористичните уд...

• 1:53

  Избледняла

   » ‎ OrangeJuice & Coffee
  Прекарах там цяла седмица. Беше ми някак уютно. Някак вкъщи..Мое.Обаче ми липсваше нещо важно. Липсваха ми телефонни номера на приятни хора, с които да си уговоря среща..Липсваха ми срещи с познати лица, смешки, усмивки...
  Нека ви разкажа нещо..:Отчайващо ми се излизаше, не можех да понеса още една вечер вкъщи, при такова хубаво време!!! Звъннах първо на него-едва му помнех телефона, но в крайна сметка възстанових го някак по памет. Той каза, че е зает, и половинката му е мноОого ревнива. Примирих се. После ме обзе чувство на непримирение и взех че след кратък кастинг във FaceBook, си намерих скромна компанийка от 2 девойки, които също са в града, с които не се бях виждала от векове, и които ме поканиха любезно да излезна с тях. Беше приятно да се видим след толкова време, заведоха ме в така вървежния бар, обсипан с кичозност и фалшимент, които след втората водчица започнах да преодолявам, след третата вече ми беше безразлично, дори затанцувах в ретро-етно-east-culture-на кратко казано-чалга фон. Дааам, барманът (този с мноОго ревнивата приятелка) ме черпи едно, че може би му беше домиляло да ме види след толкова много време.. Гръцките зяпачи искаха да ни черпят, но уви - не случиха. Поопиянчени льольовци се опитваха да завържат по някоя приказка, поне 2 пъти ме питаха, защо съм така омърлушена и т.н и т.н.... Въпреки всичко беше хубава вечер. Да обаче за цяла седмица, беше единственото ми социално участие. Защо? Защото този бар, тази музика, тази среда..Това не е за мен. Защото, също така ще ми е нужно време и помощ да се адаптирам..Адаптация му е майката.П.С : Обади ми се за едно кафе!!!!

• March 06, 2010
• 23:53

  Избледняла

   » ‎ OrangeJuice & Coffee
  Прекарах там цяла седмица. Беше ми някак уютно. Някак вкъщи..Мое.Обаче ми липсваше нещо важно. Липсваха ми телефонни номера на приятни хора, с които да си уговоря среща..Липсваха ми срещи с познати лица, смешки, усмивки...
  Нека ви разкажа нещо..:Отчайващо ми се излизаше, не можех да понеса още една вечер вкъщи, при такова хубаво време!!! Звъннах първо на него-едва му помнех телефона, но в крайна сметка възстанових го някак по памет. Той каза, че е зает, и половинката му е мноОого ревнива. Примирих се. После ме обзе чувство на непримирение и взех че след кратък кастинг във FaceBook, си намерих скромна компанийка от 2 девойки, които също са в града, с които не се бях виждала от векове, и които ме поканиха любезно да излезна с тях. Беше приятно да се видим след толкова време, заведоха ме в така вървежния бар, обсипан с кичозност и фалшимент, които след втората водчица започнах да преодолявам, след третата вече ми беше безразлично, дори затанцувах в ретро-етно-east-culture-на кратко казано-чалга фон. Дааам, барманът (този с мноОго ревнивата приятелка) ме черпи едно, че може би му беше домиляло да ме види след толкова много време.. Гръцките зяпачи искаха да ни черпят, но уви - не случиха. Поопиянчени льольовци се опитваха да завържат по някоя приказка, поне 2 пъти ме питаха, защо съм така омърлушена и т.н и т.н.... Въпреки всичко беше хубава вечер. Да обаче за цяла седмица, беше единственото ми социално участие. Защо? Защото този бар, тази музика, тази среда..Това не е за мен. Защото, също така ще ми е нужно време и помощ да се адаптирам..Адаптация му е майката.П.С : Обади ми се за едно кафе!!!!

• 22:45

  [martiniki] Глагол

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Потвърдено с натъртване
• 20:12

  [demograph] Хей..! Изтриват ни с гума от лицето на земята!

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Само да споделя нещо. Попаднах на старо издание на Херодот, в което за мое най-голямо учудване срещнах тракийското племе халиби. В нови издания от 20 и 21 век те са пропуснати, или са заменени с писидийците.
• 20:08

  [tili] Моят предосмомартенски постинг

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Andreas Capellanus "De Amore" или "За любовта"
• 19:25

  [kombakova] Честит 8-ми март,дами!

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Поздравявам Ви с най-женският празник 8-ми март! Бъдете щастливи,обичани, реализирайте мечтите си!
• 19:19

  [voinyt] Хайде на сафари 2

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
     Починахте ли си? Абе кой починал- добре, кой не е- да не е блял. Аз съм вече в камиона и потеглям към третата зона на парка.  

• 19:00

  Your Future Order with 74% off retail

   » ‎ ФЖМК - Студентски Съвет

  Trouble viewing this mail? Read it online

  The e-mail address is boyanzahariev.fss-fjmc@blogger.com Unsubscribe from this e-mail | FAQ | Advertise | Privacy Policy Copyright 79618 Inc. All rights reserved.

  

• 18:55

  [cefulesteven] Проклятието "Блогър". Началото(за мен)

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  увода( важен е, моля да бъде прочетен) В началото беше Словото.

• 18:44

  Записки по българската чалга през отминалия век

   » ‎ Блогът на Петър Събев

  Съвет: За да се насладите максимално на поста, съветвам ви да кликвате върху отделните линкове. Постът би бил прекалено претоварен, ако бях включил всички избрани песни като клипове… А върлите чалга-фенове да си осигурят и място за танцуване!

  

  Преди всичко, ще започна с това, че никога не съм бил фен на поп-фолка. Израстнах с песните на Deep Purple, Scorpions, Сигнал, Щурците, Васил Найденов, Тангра, Metallica, Iron Maiden… но покрай тях неизбежно вървяха и балканските чака-рака ритми. Вчера с Биляна си говорехме за старите парчета, смешните видеоклипове и тайната ми компилация „150 златни чалга хита за блек-метълисти“. И днес, почти 20 години след първите чалги, се замислих да направя мини-антология на чалгите от отминалия век. Веднага се уговаряме, че няма как да включа всички и всичко – по-скоро идеята ми е да ви припомня 90-те и времената, в които живеехме тогава. Но преди това…

  Предисторията

  И така, как се появи чалгата в България? Предполагам, че първите наченки започват в началото на 80-те. Кой каквото ще да казва, но за мен Тодор Колев е един от главните виновници – помните ли „Камион ме блъсна„, „Сто кила ракия„, „Черно море„… Бил съм на две годинки, когато съм слушал тези плочи. Определено повлияха и съседите ни (и особено Лепа Брена, но това е друга тема). Като пример ще дам Хисарския поп с „Дай си сърцето“ (от гръцки) и Мустафа Чаушев с „А ти си ме чакала“ (от сръбски):
  

  По мое лично мнение обаче първата баш най-истинска чалга е „Камъните падат“ на Андон Събев (1988 г.)

  А ето в какви времена живяхме и какви песни слушахме до края на XX век…

  1991 г.

  По света: Приключва войната в Персийския залив

  У нас: Създава се групировката „ВИС“. Дъвките-цигари и турските дъвки „Турбо“ с картинки току-що са изместили доскоро единствените на пазара български дъвки „Идеал“.

  Поп-фолкът в България: Компанията „Пайнер“ е току-що създадена. Тони Дачева започва с оркестър „Кристал“ от гр. Ямбол. Една от най-известните песни по това време е „Звезди ли искаш да ти свалям“. На концерти е модерно да се ходи по анцуг:

  1992 г.

  По света: Югославия се разпада, Бил Клинтън става президент на САЩ.

  У нас: В България се появява Ефир 2 и вече има две телевизионни програми! Всички българи мечтаят за западна кола, но малцина имат.

  Поп-фолкът в България: Бум на дискотеките! Анцузите са изместени от дънки и раздърпани тениски и карирани ризи. Появява се култовият хит на Тошко Тодоров – „Радка Пиратка“:
  

  1993 г.

  По света: НАСА изстрелва совалка, която да поправи телескопа „Хъбъл“.

  У нас: Появява се първото комерсиално забавно предаване “Супершоу Невада”, първият американски комедиен сериал („Алф“), първите сапунки („Пътеводна светлина“ и „Докато свят светува“), както и „Доктор Куин – лечителката“.

  Поп-фолкът в България: Почти няма изпълнители, които да издават албуми на грамофонни плочи, особено пък сред чалга-изпълнителите всичко излиза на аудио касети. Все още почти всички певици са част от някой оркестър и повечето пеят в кръчми. Типичен пример – Нели Николова (а.к.а. Нелина) и Еми Стамболова с формация „Фаворит“ и песни като „Има ли Господ“:
  

  1994 г.

  По света: Сърбия удря Сараево, Руснаците атакуват Чечня, САЩ изпраща военна сила в Персийския залив.

  У нас: България е четвърта на световното първенство по футбол. Нищо друго няма значение.

  Поп-фолкът в България: Първото голямо раздвижване в поп-фолка започва. Ку-ку издават албума „Рома ТВ“ и парчето „Sweet Chalga in time„. Всяка българска дама мечтае да кара „Тико“ и Тони Дачева прави песен за това. Дори и малките деца знаят за борчетата и мутрите. За голяма част от мъжете девизът „секс, наркотици и рокендрол“ се превръща в „пиене, пари и мацки“, както пее Илиян Михов в песента си „Баровец„. Абсолютният хит на годината обаче става „Тигре, Тигре“ на Попа и Белите шишарки:
  

  1995 г.

  По света: Космонавтът Валери Поляков се завръща след година и половина, прекарана в Космоса. Създаден е езикът за програмиране Java.

  У нас: Появяват се апаратите и фонокартите на Булфон и Бетком, всеки българин мечтае да има мобилен телефон.

  Поп-фолкът в България: Стотици българи са измамени от финансови пирамиди. Володя Стоянов прохожда в поп-фолка с песента „Пирамиди-фараони„. Глория е прилапана от „Пайнер“ и от местна русенска певица се превръща в най-популярната поп-фолк изпълнителка. Авторската й песен „Оставете ме на мира“ се пее от всяка тийнейджърка:
  

  1996 г.

  По света: Талибаните превземат Кабул, столицата на Афганистан. САЩ напада Ирак.

  У нас: Средната заплата в България е под 50 долара. 15 български банки фалират.

  Поп-фолкът в България: Всички българи следят курса на долара и германската марка. Сашка Васева записва хита си „Левовете в марки„. Момиченцата са луди по прическа „Чоки“, клинове и вафла „Серената“, възпята от Руси Русев в песента му „На бургаската гара“. Западните коли навлизат все повече в България, като „Мерцедес“ е най-желаната марка – Нелина записва „Бял мерцедес“:
  

  1997 г.

  По света: Принцеса Даяна загива в автокатастрофа. Майка Тереза умира.  За първи път са направени близки снимки от повърхността на Марс.

  У нас: Магазините са празни, портфейлите – също. Започват улични протести, които довеждат до смяна на правителството, въвежда се и валутен борд.

  Поп-фолкът в България: Нещата от 1996 г. не се променят особено в чалга-културата. Хората продължават да пеят за коли (Цветелина – „100 мерцедеса“, Слави Трифонов – „Едно ферари с цвят червен„) и пари (Симпатяги – „За милиони няма закони„). Световното по футбол във Франция наближава, българите са с големи очаквания и Кали пуска култовата „4-4-2″ (всъщност, оттогава България няма реален футболен успех, може би именно заради песента):
  

  1998 г.

  По света: На пазара се пуска хапчето „Виагра“. Появява се „Google“.

  У нас: България дава въздушен коридор на НАТО за бомбардировките над Белград.

  Поп-фолкът в България: Обстановката в България леко се поуспокоява, а пазарът е буквално залят от чалга-изпълнители. Появяват се и подразделения на чалгата – пълни чалга кретении тип „Мъни, мъни“ на Кондьо, „Рибна фиеста“ на Валдес (а.к.а. „И ловец съм, и рибар съм“) или направо цигании (навлизането на Софи Маринова със „Стари рани„), както и т. нар. стил „чалга за тийнейджърки“, обикновено изпълняван от цицорести какички за радост и на татковците. Типичен пример от последната категория са „Да, да, да“ на ДесиСлава и „Огън момиче“ на Камелия:
  

  1999 г.

  По света: Направен е първият околосветски полет с въздушен балон. Световното население достига 6 милиарда души.

  У нас: Подписан е меморандум с Европейската комисия за сроковете за извеждане от експлоатация на блокове в АЕЦ Козлодуй, разрушен е и Мавзолеят на Георги Димитров.

  Поп-фолкът в България: Устремното разрастване на поп-фолка в България продължава. Въдят се нови и нови изпълнители. Появяват  се Кати с „Волна пеперуда“ и Азис с „Напипай го„. Кретениите тип „Педагогическа поема“ (а.к.а. „Три по три равно на девет“) на формация „Ромски перли“ отстъпват за сметка на цицорестите каки. Поп-фолкът става най-популярният жанр в България и определено е доходоносен. Започват да се появят сравнително професионални клипове с компютърна обработка, какъвто е „Палаво око“ на Весела например:
  

  2000 г.

  По света: Масова психоза, че всички компютри ще блокират през новата година. Появява се болестта „Луда крава“. Човешкият геном е успешно дешифриран.

  У нас: Европейският парламент гласува резолюция Румъния и България да бъдат извадени от т.нар. негативен визов списък.

  Поп-фолкът в България: Пиковият момент за българския поп-фолк. Темите за пари, коли, мадами и мобифони се поизчерпват, но продължават да се експлоатират от ентусиасти като новопоявилия се Милко Калайджиев („GSM„). Най-много песни обаче започват да се пишат за любов, изневери, човешки взаимоотношения – от Руслан Мъйнов („Що така, бе, Миме„) до навлизането на Ивана на поп-фолк сцената с песента „100 патрона„. Темата за предстоящото свободно пътуване в Европа също е силно експонирана (естествено, готините коли, жени, корупцията и далаверите присъстват). Два примера: Кали – „Шенген“ и Лия – „Митничарю“:
  

  XXI век

  Постепенно жанрът „поп-фолк“ отстъпи място на идващата в България „рап-вълна“. Естествено, появиха се много нови парчета, но ако говорим за тях, ще го направим, когато станат достатъчно стари, т.е. на над 10 години. Аз се замислих за друго…

  Осъзнавайки или не, моето поколение и това на родителите ми израстнахме в периода на прехода, с всичките му положителни и отрицателни страни. Но като се замисля, че само преди 10-20 години не можеше да напускаш България без виза, а и да вземеш виза, един сандвич с кола в германско заведение бяха половин заплата; като се замисля, че дъвките „Идеал“ дълго време бяха единствените тук, нямаше „Метро“, „Кауфланд“, „Билла“, „Практикер“, „Бриколаж – само кварталния супер-маркет с етикети, лепнати директно върху сиренето; като се замисля, че всеки, осмелил се да започне собствен бизнес го „застраховаха“ по бързата процедура, а да караш „Голф 2″ пета употреба си беше признак на висок статус; като се замисля, че нямаше кабелна телевизия, климатици, Интернет, лаптопи, молове, 3D кино, DVD, плазмени телевизори, китайски ресторанти, софийско метро, телевизионни реклами (освен „Пурлан“ и „Куку-руку“) и мобилни телефони; като се замисля, че апаратите бяха с лента, а дискетите (тогава – 5,25″) се перфорираха, за да може да се ползват и от другата страна; като се замисля колко много неща се промениха в света и особено в България през последните 20 години…

  Да, днес имаме много проблеми. И все пак, мисля, че трябва да осъзнаем колко по-добре живеем отпреди.

  И определено трябва да благодарим на родителите си, които са направили невъзможното, за да оцелеем живи, здрави, нахранени и образовани в тези смутни времена…

  А чалгата, макар и да не е любимият ми жанр, е един много добър индикатор за това, което се е случило в последните години през погледа на обикновения човек. И поне в това отношение ми дава подозрително точна представа какво ще е, когато четем блоговете си след 10-20 години…
  Подобни публикации

  • 01.07.2009 — Любэ са в София на 3 юли!!! (10)
  • 04.12.2008 — Коледната песен на група "Фатални мозъчни изкривявания" (20)
  • 02.05.2006 — Караоке (0)
  • 21.02.2010 — Аватар (22)
  • 04.02.2010 — Можете ли да поберете Aston Martin и Ferrari заедно в единичен гараж? (6)
  • 01.02.2010 — Little Chopper 2010 (5)
  • 14.01.2010 — FML – Да си таковам живота! (4)
  • 06.01.2010 — Шерлок Холмс (6)
  • 16.12.2009 — Група ФМИ – в медиите (2)
  • 28.07.2009 — Приказки (2)

  
  Rating: 9.5/10 (33 votes cast)
  
  Share and Enjoy:
  
  

• 17:45

  Attention Dear E-client/ANS/WIN/E-lotto:09:/

   » ‎ ФЖМК - Студентски Съвет
  EURO MILLIONES LOTTERY BOARD.

  REF. NUMBER: ANS/WIN/E-lotto:09:/
  BATCH NUMBER: BTH/2010/30231
  EMAIL: boyanzahariev.fss-fjmc@blogger.com

  Dear Email Client,

  This is to notify you that your email address shown above has won the EURO
  MILLIONES LOTTERY
  Online Computer ballot draw that was hosted in Madrid Spain. You have been
  awarded the prize
  of €815,000 (EIGHT HUNDRED AND FIFTEEN THOUSAND EUROS) with the Winning
  information listed above.

  If you are the accredited owner of this email address [ boyanzahariev.fss-fjmc@blogger.com],
  please contact the appointed agent
  company (GLOBAL AGENCIA DE ESPAÑA) with the below requirements including the
  winning datas above.

  1) Full Name:
  2) Nationality:
  3) Occupation:
  4) Sex/age:
  5) Address:
  6) REFERENCE NUMBER:
  7) Telephone Number:
  8) Mobile Number:
  9) Fax Number (If available)

  GLOBAL AGENCIA DE ESPAÑA ( Lottery cliams department).
  Mr. Haldman J Steve
  TEL: 003463 409 8213
  Email: global_agencia@luckymail.com

  All information will be strictly verified by your agent before payment will
  be carried out.
  Congratulations once again from our board of Directors.

  Mrs Marto Sanchez. (Secretary)
  Euro Milliones Board.
  Madrid, 6th March. 2010.

  This message is intended only for the address shown, all messages distributed via the EURO LOTTERY COMMISSION
  email system are the property of the EURO MILLIONES LOTTERY BOARD. If you are not the intended recipient please ignore.

• 17:44

  [hope17] На мъжете. Искрено и лично

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
      Усещате ли емоция, някаква, неопределена, дълбоко зарита под повърхността ? Дали не е, защото идва ден, който е не толкова празник на жената, колкото ден за Мъжа. Изненадах ли ви...
• 17:17

  [tirith] Ако Апостола гледаше телевизия

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Навръх 3 март щеше да избяга от родината Ей така, случайно, ако Васил Иванов Кунчев гледаше българска телевизия на 3 март - какво щеше да почувства. Интересно е. На 3 март хиляди разочаровани българи гледаха концерт на Слави Трифонов, ...
• 16:44

  [hristam] Чак толкова сериозно

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Всичко започна от една чаша кафе. По това време бях само на шестнайсет, и  ако бяха оставили на мен щях да предпочета горещ шоколад с бисквити, но  приятелките ми бяха много напред с материала.  Все пак това беше възрастт...
• 16:33

  [pontis] На Симеончо Дянков му направили стенограма ...

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  А той какво е очаквал да му направят? Свирка?!
• 15:59

  [portishead] ДУХЪТ ТИ

   » ‎ Последни постинги в ltu.blog.bg
  Изпил росата ти отразяваща