Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в катедра „Политическа икономия“ — секция „Философия“, на УНСС.
Оригиналната публикация беше отпечатана в
сп. "Ново време", бр. 12, декември 2011 г. Предлаганият тук вариант е със съкращения.
Първата част можете да видите
ТУК
Пето. Разрушаване на свободата като икономически възможности и равенство в тези възможности. Държавният социализъм създаде мощна система на безплатно образование, а свободата е на първо място по възможности за развитие на човека — да бъде здрав, да развива и използва своите възможности, да се образова, да има шансове за персонално и професионално израстване, за промяна на своя социален статус. Ако си беден селянин например, да можеш да се изучиш, да отидеш в града, да получиш жилище, да завършиш университет, да станеш лекар, учител, инженер, писател, научен работник и пр., да промениш състоянието си, да получиш допълнително нещо, което ти или твоето семейство сте нямали? За две десетилетия, между 60-те и 80-те години, няколко милиона българи сменят радикално своето положение от селото към града. От страна с предимно основно образование България се нарежда между най-образованите страни в света, има безплатно образование, безплатно здравеопазване, много по-мощна вертикална миграция от всякога преди това в историята си.
Възможно ли е това днес при сриналата се образователна система? Възможно ли е при наличието на бедност, поради която между 20 000 и 40 000 деца годишно са принудени да напускат училище? Богатството също е свобода, защото предполага възможности, но една голяма част от населението няма тази свобода.
Шесто. Разрушаване на свободата и възможностите да оцелееш физически чрез адекватно здравеопазване, независимо че правото на живот е ключово от времето на Лок насам.
От 27. място по индекс на човешко развитие през 1988 г. България се срина на 55. място през 2011 г.
През 1989 г. в страната имаше всеобщо и безплатно здравеопазване на всички равнища. Сега здравеопазването е силно корумпирано, един милион български граждани са без здравни осигуровки, което като относителен дял е повече, отколкото в САЩ. България оглавява европейската класация на отсъствия по болест годишно. Това е гигантска несигурност и гигантска несвобода — несигурността и несвободата на втория български капитализъм.
Идеологемата за рухналите граници в образите на Берлинската стена и „Желязната завеса“
Трябва да се отбележи, че либералното понятие за свобода, в което на преден план се извежда негативната свобода, е тясно свързано с липсата на ограничения и съответно на граници. Докато социалистическата представа е свързана с позитивната свобода, възприе-мана чрез метафората за прокарване на път към бъдещо по-висше състояние. Неолибералната вълна от времето на Рейгън и Тачър насам налага в глобалното идеологическо съзнание навсякъде по света негативно възприятие за свободата като на премахване на стени.
Падането на „Желязната завеса“ и на Берлинската стена е любима идеологема, чрез която с помощта на мощни идеологически апарати, създадени след 1989 г., се легитимира вторият български капитализъм. Реалността зад всички метафори за падащите граници и либерални идеологически възторзи пред рухналата Берлинска стена през 1989 г. обаче е, че днес имаме умножаване на границите. И ако границата е индикатор за несвобода, то значи, че днес сме по-несвободни от всякога. Глобализираният капитализъм е неравновесен и силно конфликтен. Глобалните пазари могат да опустошат цели страни и региони (и България след 1989 г. е типичен пример в това отношение), изсмуквайки от тях квалифицирани кадри и други ресурси.
Всичко това обаче не са нищо друго освен ключови идеологеми на глобализирания капитализъм, заинтересован от премахването на границите, които пречат на глобалната експанзия на капитала. ... Печеливши от това глобализиране на движението на основните елементи на производствения процес — капитал и труд — са глобалните корпорации и световният финансов капитал със съответна транснационализираща се буржоазна класа. В стремежа си за печалба капитализмът разширява своя обхват, излизайки отвъд отделните държави, събаряйки съществуващите силни граници. Чрез свободното движение се изсмукват ресурси — финанси и човешки капитали, от едни региони и се прехвърлят на територии, изгодни за капитала.
На равнището на идеологията обаче тази логика на глобализиране на капитализма се представя като „падане на граници“, „освобождаване“, „свобода“. Премахването на „Желязната завеса“ по същество е неоколониален механизъм за грабеж в условията на постиндустриален капитализъм, опиращ се на ограбване на човешки потенциал ¬— ключовия капитал за съвременния информационен капитализъм. ... Реалният смисъл е разрушаване на ограниченията за движение на капитали и извличане на печалби от всяка възможна територия на съвременния свят.
Глобализацията на капитализма се оказва процес, съпътстван от фрагментация в различни сфери. Бауман отбелязва: „Интеграция¬та и парцелирането, глобализацията и териториализацията са взаимно допълващи се процеси. По-точно те са две страни на един и същ процес — този на световното преразпределение на суверенността, властта и свободата да се действа, задвижен (въпреки че по никакъв начин не е детерминиран) от радикалния скок в технологията на скоростта... Днес сме свидетели на процес на ново световно разслоение, в хода на което се установява нова социокултурна йерархия, нов световен мащаб... Квазисуверенитетите, териториалните деления и сегрегациите по идентичност, за които глобализацията на пазарите и на информацията съдейства и прави „необходимост“, не означава различие на равни партньори. Това, което е свободен избор за някои, се стоварва като жестока съдба върху други.“ (4)
Границите стават все по-проницаеми за трансгранична организирана престъпност, трафик на хора и наркотици, контрабанда и всякакви други опасности.
Улрих Бек е човекът, който може би най-силно реагира теоретически на тази ситуация, въвеждайки две нови категории за описание на съвременните общества. Първата е за глобалното рисково общество, което характеризира една нова епоха на несигурността. Второто особено важно понятие е „плурализация на границите“ от всякакъв вид — между природа и общество, знание и незнание, субект и обект, война и мир, живот и смърт, ние и другите. Това, което е ново, е премахването на пространствените ограничения за капитала и труда в процесите на глобализация. Предходните национални граници отслабват, но на тяхно място се появяват и умножават всички възможни граници, с които да се стигне до сигурността (5). От своя страна Бауман ще отбележи, че „развитата част от света се обвива с предпазната ризница от неангажираност и издига глобална Берлинска стена“ (6).
Продължавайки лицемерно да възпява падането на Берлинската стена като символ на освобождението, капиталистическият свят построи през следващите две десетилетия 24 стени между различни общества и държави, като почти всички са по-големи от Берлинската стена. САЩ, които всяка година триумфално празнуват „падането на Берлинската стена“ и жалят убитите на нея, за да спрат идващата несигурност от Мексико, построиха десетки пъти по-голяма и по-охранявана стена („Тортилена завеса“), на която само за три години са загинали много повече хора. Подобна стена е системата от биометрични данни в документите, необходими, за да пресечеш границата. Същото прави Израел със стена между себе си и Палестина. В Северна Ирландия огромна стена разделя католици и протестанти. Европейският съюз издига границата Шенген между себе си и останалия свят и за да я укрепи, Гърция се кани дори да строи огромен ров между себе си и Турция.
Либералната идеологема е, че тези граници са различни от Берлинската стена, която била израз на освобождение, защото при нея хората отивали отвътре навън, докато тук движението в повечето случаи било обратното — например при „Тортилената завеса“ между САЩ и Мексико се ограничавало движението на латиноамериканци за САЩ. Тук обаче се пренебрегват поне две неща:
- първо, става дума за граници и независимо от посоката на ограничаване те пречат на толкова скъпата на неолибералите „свобода на движение“, под лозунга на която празнуват падането на Берлинската стена;
- второ, неолибералите лицемерно поставят и свалят стените в зависимост от интересите на богатите държави от капитали¬стическия център — границите са отворени за изсмукване на висококвалифицирани кадри, за „brain drain“, и по този начин за ограбване на стотици милиарди долари от останалия свят, докато в същото време те спират бедните и неквалифицираните, отделяйки ги в свое¬образни глобализирани гета зад съответните граници.
Държавите все по-трудно могат да служат като граници за движението на глобалните потоци на капитал като условие за капиталистическо възпроизводство. Резултатът от това е, че фирмите, компаниите, богатите хора поемат тези функции, които трябва да изпълнява държавата — появява се бизнесът с частна охранителна дейност, поставят се технологически прегради пред опитите да бъде накърнена собствеността на частни и корпоративни субекти. У нас в този бизнес са заети около 140 хиляди души, което е повече от държавните полиция и армия, взети заедно. Те охраняват новите стени на хиляди частни обекти в страната. Падналите граници на държавата са заменени с огромно количество нови граници вътре в страната, свързани с охраната на хилядите частни обекти.
Вътре в границите на националните държави възникват разнородни по сигурност пространства — оградени с достатъчно системи за сигурност частни пространства, в които можеш да получиш по-добро обслужване и повече безопасност, за разлика от обичайните публични пространства. В тях е пълно с камери, охранители и охранителни системи, но можеш да бъдеш сигурен за собствеността и децата си, а всякакви просяци, бездомни и съмнителни лица просто не могат да влязат в съответната територия. На мястото на границите на националните държави като територия, на която се предлага сигурност, се появяват защитени анклави на частни пространства за сигурност, достъпни за относително малцинство от избрани. Във всеки град имаме разделение на опасни и сигурни зони.
Богатите, за разлика от бедните, могат да си осигурят материално допълнителна защита срещу рисковете — да ползват по-сигурен транспорт, по-екологична и здравословна храна, по-добри лекарства и лекари, допълнителна защита, своя полиция в затворени специални градчета.
Затворените градове на богатите са с електронни граници спрямо външния свят. Възникват най-напред в Северна и Южна Америка. У нас също се строят специално за по-богати хора. Когато стана президент на България, първият указ, който издаде Желю Желев, беше за премахване на ограниченията за жителството в големите градове и това бе обявено за голямо постижение на свободата. Едно от последствията от това беше появата на гигантски ромски гета край големите градове, в които днес живеят около 450 000 души. По различни данни около една трета от жителите на гетата у нас не излизат оттам и се изхранват от кофите. „Много роми фактически почти не напускат махалата. Във всяко гето, където и да е то, поначало се концентрира разрушителна енергия на омраза към културата на обкръжаващия полис... В тях цари културата на изолираните, отхвърлените, вътрешно непримирима с културата на доминиращите обкръжаващи. В социалнопсихологически план гетото ражда омраза, и то двупосочно — към „гетоизираните“ и към онези, намиращи се извън него.“ (7)
Ерозията на голямата средна класа, създадена при социализма, декласацията на милиони хора, абсолютното обедняване на голяма част от населението доведоха до нова пролетаризация и нови класови граници, противоречия, антагонизми, подсилвани днес от глобалната икономическа криза.
Умножават се нормативните юридическо-административни граници на поведение на хората.
Имаме засилване на границите и нови граници в още едно отношение — нормативните граници, отнасящи се до различни нарушения, свързани с увеличаване на наказанията — тенденцията е към „наказваща държава“, която замества социалната държава според неолибералните теоретици на държавата.
В резултат на това, че всяко дребно нарушение на съответните норми получава жестока санкция, САЩ са страната с най-голям брой затворници, като голяма част от тях работят. Общият им брой днес е около 2 400 000 човека, което е близо с милион повече в сравнение с намиращите се в ГУЛаг на Сталин през 1953 г. Бауман пише: „Броят на хората в затвора или на очакващите присъдата „затвор“ нараства, и то бързо, в почти всяка страна. Почти навсякъде мрежата от затвори се радва на строителен бум. Навсякъде по света се увеличават разходите от държавния бюджет за „силите на реда и затвора — главно за действащи полицейски сили и за обслужването на затворите. Най-важното е, че пропорцията на населението, което е в пряк конфликт със закона и е субект на наказанието „затвор“, нараства с бързо темпо... Рязкото нарастване на наказанието чрез затвор внушава, че има нови големи части от населението, набедени поради едно или друго съображение, че са опасност за социалния ред.“ (8).
САЩ са на първо място в света по брой на затворници — през 1979 г. е имало 230 затворници на 100 000 жители, а двадесет години по-късно, в началото на 1999 г., те са 649 на 100 000. „..Щатът Калифорния, възхваляван от някои европейски социолози като истински рай на свободата, предвижда за разходи по строежа и поддържането на затвори бюджет, който далеч надхвърля цялата сума на щатските фондове, предназначени за всички висши учебни заведения. Затварянето е върховната и най-радикална форма в пространствено ограничаване.“ (9)
Умножават се културно-идеологическите и символните граници. Наблюдаваме процес на формиране на десетки нови граници в идентичностите, противопоставянията, изобретяване на истории и политики на паметта, омраза и конфликти. Антициганските протести, антиимигрантски нагласи, етническите дистанции и у нас, и в Европа са индикатор за тази тенденция. Имаме процеси на десекуларизация и завръщане на нови религиозни граници.
От външния образ на един враг се премина към множеството вътрешни образи на врага.
Броят на политическите уволнения след 1989 г. е много по-голям, отколкото след 1944 г.
Говорят ни, че сега сме „свободни“ поради откритостта на страната. Какво казват фактите? Според статистическите справочници България през 1986 г. е била посетена 7 567 000 чужденци, докато 20 години по-късно, през 2006 г., те са били дори с 18 000 човека по-малко — 7 499 000. През 2009 г. в българските университети са се учили около десет пъти по-малко чужди студенти, отколкото през 1988 -1989 г.
Желю Желев, който е между най-автономните български политици, признава в свое интервю по случай 20-годишнината от 10 ноем¬ври, че свободата всъщност била свобода да можеш да излизаш в чужбина. И малко след това добавя, че в резултат на това излизане в чужбина Западът е успял да отмъкне 300 000 български висшисти и само от това загубите на България са 75 млрд. долара.
Идеологемата за страха преди и липсата му сега
Друг идеологически мит на разграничение на периода преди и сега е този за страха — тогава хората се страхували, а сега не. Реално обаче степента на сигурност тогава е неизмеримо по-голяма. Всъщност днес българинът се страхува неизмеримо повече, отколкото някога. Страхува се да не остане без работа, да не бъде опозорен в медиите, да не бъде ограбен и убит на улицата, да не се разболее при наличието на ужасното здравеопазване, дали ще му стигнат парите да изкара месеца, дали няма да го измамят по телефона, в магазина, на улицата, дали ще може да си плати кредитите. Обществото функционира на основата на феномен, който много изследователи характеризират като „култура на страха“ (10). В едно проучване на в. „24 часа“ се оказва, че да ходиш нощем по улиците на България, се възприема от българина като равностойно на това да преживее земетресение — 75% изпитват страх и от двете. Не са сигурни за живота си 62% от българите, нито дали няма да им отнемат имота — 54%, като и едното, и другото са несравними с нагласите и страховете в предходни периоди. Две трети от българите са били жертви на някакъв обир, 38% — на уличен грабеж, 28% — на телефонна измама, 55% живеят с подозрението, че им подслушват телефона (11).
„Над 1 млн. и 200 хил. българи се тресат от нерви и изпадат в тежки депресии. Това е една шеста от населението на страната ни. Едва 300 хил. се лекуват, останалите не ходят на психолог от неудобство. Голяма част от тях обаче дори не осъзнават, че имат проб¬лем. Това съобщи през април тази година член-кореспондент Мила Власковска по време на Третата национална конференция на Асоциа¬цията на частно практикуващите психиатри в България.
На практика се оказва, че всеки шести българин страда от потискани нерви. Нелекуването им обаче докарва до тежки депресивни разстройства. В 90% от случаите се откриват и симптоми на тревожност, което означава, че са на една крачка от полудяването. По този показател България е на водещо място в Европа. Други 34-70 на сто от пациентите с такова състояние са и със социална фобия. Това означава, че те губят желанието си за контакт със себеподобните, постепенно се изолират, докато съвсем се затворят в себе си. Една част от българите са с депресия, 30-65 на сто имат паническо, а 48 на сто посттравматично разстройство.“ (12)
В доклад на Центъра за изследване на демокрацията от 2011 г. за престъпността в България се отбелязва, че след 1989 г. броят на регистрираните престъпления е четири пъти по-висок на 100 000 човека, отколкото преди 1989 г., но и че това са само половината от реалните, защото около половината не се регистрират — тогава са били около 400 на 100 000 човека, след това „нормалното ниво“, защото имаме и пикове, е било около 1600, а за още толкова не се съобщава (13).
По времето на социализма няма строеж на нови затвори, а сега един от най-големите дефицити в страната е дефицитът на зат¬вори и остро стои въпросът къде да се затварят нарастващото количество осъдени.
В същото време 22 години след началото на прехода България е страната с най-много полицаи на човек от населението в Европа. За една година се подслушват неизмеримо повече хора, отколкото в целите САЩ, а обемът на информация, която се събира за една година, е повече, отколкото за 45 години по времето на социализма. В този смисъл България е много по-полицейска държава в сравнение с предходни периоди и в същото време има много по-неефективна полиция, т.е. тя е много по-престъпна държава. Затова се е появила гигантска частна армия от охранители и всякакви други специалисти по частно предлагане на сигурност. Имаме разделение на бедни и богати по отношение на сигурност¬та и свързаната с нея свобода. Българинът е и по-несигурен за своя живот и по-несвободен.
Бележки:
(3) Вж. Райчев, А. и К. Колев, А. Бунджулов, Л. Димова. „Социалната стратификация в България“, С., ЛИК, 2000, с. 59-60.
(4) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 93.
(5) Бек, У. „Световното рисково общество“, С., „Обсидиан“, 2001.
(6) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 98.
(7) Попов, М. „Затворени и враждебни“, В: „Монд дипломатик“, декември 2005.
(8) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 138.
(9) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 139, 130.
(10) Вж. Furedi, Frank. „Culture of Fear: Risk-taking and the Morality of Low Expectations“, Cassell, 1997, ISBN 0826476163; Furedi, Frank. „Politics of fear: Beyond Left and Right“, Сontinuum, 2005, ISBN 0826487289.
(11) Вж. Гешакова, Мила. „Българинът ’09: уплашен от апаши, харесва хороскопи“, в. „24 часа“, 28 декември 2009.
(12) Вж. Николова, Силвия. „Депресия налегна 1 200 000 българи“, в. „Монитор“, 27 април 2009.
(13) Тенденции на престъпността в България 2000-2010, С., ЦИД, 2011, с. 18.
Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.
